— Полицията непрекъснато упражнява тормоз върху чеченците в Русия — твърди Светлана Ганушкина, директор на Обществения комитет за гражданска помощ на бежанци и изселници. В нещастието си хората се обръщат към тази организация. Те са чеченци, чиито роднини са арестувани, снети са им отпечатъци от пръсти и са им подхвърлени наркотици или оръжия; чеченци, уволнени от работа или заплашвани с депортация. (Къде, за бога, може да бъде депортиран руски гражданин от столицата на Русия?) Идват при Светлана Ганушкина, защото няма къде другаде да отидат.
— Сигнал, че има нова вълна от държавен расизъм, който официално се нарича Антитерористична операция „Вихър“ — продължава Светлана, — беше подаден веднага след атаката на театъра на „Дубровка“. Гонят чеченците отвсякъде. Най-голям е проблемът, когато ги уволнят от работа или ги изхвърлят от жилищата им. Това е разчистване на сметки с цял един народ заради действията на отделни индивиди. Основният метод, с който ги дискредитират като нация, е завеждането на наказателни дела след подхвърляне на наркотици или оръжия. Полицаите се смятат за много велики, когато подигравателно питат жертвите си: „Какво предпочиташ — наркотици или оръжие?“ Спасяват се само хората с майки като Макка Шидаева. Ами другите?
Що за нация сме ние, руснаците?
Едно чеченско семейство имало три дъщери. Едната издържала приемния изпит и влязла в музикалното училище, другите две не успели. Родителите помолили учителката по пиано на успялата сестра да дава частни уроци на другите две. Учителката отказала. Директорката на музикалното училище, където всеки, разбира се, си вре носа в живота на останалите, не й позволила, като обяснила, че така й били наредили от Културния отдел. Че ако продължи да преподава на чеченци, специалните служби ще се заинтересуват от нея.
Ето в какво ни забъркват нас, руснаците. Повечето от нас се поддават на държавната ксенофобия и не чувстват нужда да протестират. Защо? Официалната пропаганда е много ефективна, а и мнозинството споделя възгледите на Путин, че целият народ трябва да носи колективна отговорност за престъпления, извършени от малцина.
Най-важното е, че никой засега не знае какво точно искат властите от чеченците? Въпреки войната, която се води от години, въпреки терористичните актове, катастрофите и потоците от бежанци. Искат ли тези хора да живеят в пределите на Руската федерация или не?
В заключение — една неподправена история на обикновени живеещи в Русия хора, пострадали от предизвиканата от държавата истерия.
— Често ли ти се карат в училище?
— Да — въздъхва Сиражди.
— И има ли причина?
— Да. — Той пак въздъхва.
— Какво лошо вършиш?
— Тичам по коридорите и когато някой се блъсне в мен, и аз го блъскам, за да не си мисли, че може да си позволява да ме удря. И след това учителката ме пита „Ти ли ги удари?“, а аз винаги й казвам истината, признавам си, но другите не си признават и се карат само на мен.
— Може би и ти не трябва да си признаваш? Така няма да имаш проблеми.
— Не мога — въздиша той много тежко. — Да не съм момиче? Щом съм го направил, значи трябва да си призная.
— Той се опитва да спъне учениците, за да могат по-малките да паднат и да си ударят главата. И след това да умрат…
Боже мили! Това последното не го казва Сиражди за себе си, а са думи на възрастен човек за него. Не говорим за специално обучени агенти, залавящи терористи, а за седемгодишно чеченско момче на име Сиражди Дигаев. Последното е публично изказано мнение на жена от родителския комитет на 26 клас на 155-о училище в Москва, където учи Сиражди.
— Знаете ли, детето ми се оплаква, че Сиражди никога няма нищо и все трябва да му дават разни неща — казва друга майка от същия комитет.
И защо се оплаква това дете? Естествено, че ако съученикът ти до теб няма нещо, а ти го имаш, би трябвало да му услужиш!
— Той ядосва всички. Трябва да ни разберете. Синът ми казва, че не си пише заданията в час, защото Сиражди вдига толкова шум, че не може да чуе учителката. Сиражди е неконтролируем. Като всички чеченци. Трябва да разберете! — настоява друга майка.
Разговорът се провежда в празна класна стая. Второкласниците са се прибрали у дома, а родителският комитет обсъжда как да прочисти класа от малкото чеченче, за да „не учат нашите деца лоши неща от един бъдещ терорист“.
Сигурно смятате, че си измислям. За съжаление — не.
— Не ни разбирайте погрешно. Няма значение, че е чеченец, ние не делим националностите. Не. Само искаме да предпазим децата си…
От какво? През ноември родителският комитет на 26 клас се събра, за да предупреди майката и бащата на Сиражди, че ако не го усмирят до Нова година и ако дотогава не започне да се държи според разбиранията на родителския комитет за добро поведение, „въпреки че е чеченец“, ще поискат от директора на училището да го изключи.