Свалил Иван шапката си и я хвърлил в къщурката. От този удар къщурката се залюляла, насмалко щяла да се събори. Едвам тогава братята се събудили, слушат — Ивановият кон силно цвили и се дърпа от юздите.
Затичали се към конюшнята, пуснали коня, а след него самите те се втурнали да помагат на Иван.
Ивановият кон дотърчал и захванал да бие чудо-юдо с копитата си. Запискало чудо-юдо, засъскало, почнало да засипва коня с искри… А Иван — селския син в това време излязъл от земята, ловко замахнал и отсякъл огнения пръст на чудо-юдо. Сетне захванал да сече главите му, смъкнал ги до една, насякъл тялото му на малки парчета и хвърлил всичките в река Смародина.
Тогава братята дотърчали:
— Ех вие, сънливци — рекъл Иван. — Заради вашия сън насмалко щях да загубя главата си.
Братята го завели в къщурката, измили го, дали му да яде и да пие и го настанили да спи.
На заранта раничко Иван станал, почнал да се облича и обува.
— Защо се надигна толкова рано? — попитали братята му. — Да беше си починал след такава борба.
— Не — отвърнал Иван, — не ми е до почивка: ще ида на река Смародина да си потърся кърпата, изтървал съм я там.
— Я остави — рекли му братята. — Ще отидем в града, друга ще купиш.
— Не, тази ми трябва.
Тръгнал Иван към река Смародина, преминал на другия бряг през Калиновия мост и се промъкнал до чудо-юдовите каменни палати. Приближил се до отвореното прозорче и почнал да подслушва не замислят ли там още нещо.
Гледа — седят в палатите трите чудо-юдови жени и майката — старата змеица. Седят и се сдумват.
Най-голямата рекла:
— Ще отмъстя аз на Иван — селския син за моя мъж. Ще изтичам напред, когато той тръгне с братята си към къщи, ще проводя силен пек и ще се превърна на кладенец. Ще им се доще да сръбнат вода и още от първата глътка ще пукнат.
— Хубаво си го намислила — рекла старата змеица.
Втората казала:
— Аз пък ще изтичам напред и ще се превърна в ябълково дърво. Ще им се доще да хапнат по една ябълка — и мигом ще станат на парченца.
— И ти си го намислила хубаво — рекла старата змеица.
— А аз — рекла третата — ще проводя при тях сън и дрямка, ще изтичам напред и ще се превърна на мек килим с копринени възглавници. На братята ще се доще да полегнат, да си починат — и мигом ще ги изгоря с огън.
Змеицата и отвърнала:
— И ти си го намислила хубаво. А пък ако вие, скъпи снахи, не ги погубите, утре ще ги догоня и ще погълна и тримата.
Като чул всичко това, Иван — селския син се върнал при братята си.
— Е, намери ли кърпичката си? — запитали го братята.
— Намерих я.
— Много ти трябваше да си губиш времето.
— Трябваше, братя.
След това братята се стегнали и тръгнали за в къщи.
Вървели те по степите, вървели по ливадите. А пък денят бил толкова горещ, че не можело да се диша, жаждата ги измъчила. Гледат братята: един кладенец, а в кладенеца се бълника сребърна черпалка. Те рекли на Ивана:
— Хайде, братко, да спрем. Ще пийнем студена вода и ще напоим конете.
— Не се знае каква е водата в този кладенец — отвърнал Иван. — Може да е застояла и мръсна.
Скочил той от хранения си кон и захванал с меча си да удря и сече този кладенец. Кладенецът почнал да вие, заревал с грозен глас. Изведнъж паднала мъгла, горещината намаляла и жаждата преминала.
— Видяхте ли, братя, каква беше водата в кладенеца? — рекъл Иван.
Продължили по-нататък.
Вървели, що вървели — видели една ябълчица. Тегнат по нея узрели и румени ябълки.
Братята скочили от конете, посегнали да си откъснат ябълки, но Иван — селския син се втурнал напред и почнал да удря и сече ябълката с меча си. Ябълката захванала да вие, закрещяла.
— Видяхте ли, братя, каква е тази ябълчица? Не са сладки ябълките и.
Качили се братята на конете и продължили пътя си.
Вървели, вървели и много се уморили. Гледат — на полето постлан мек килим, а върху него пухени възглавници.
— Да полегнем на този килим, да си починем малко — рекли братята.
— Не, братя, няма да ни бъде меко на този килим! — отвърнал Иван.
— Ти ли ще ни заповядваш: туй не бива, онуй не бива. Иван не отвърнал нито думица, свалил пояса си и го хвърлил върху килима. Поясът пламнал — нищо не останало от него.
— И с вас щеше да стане същото! — рекъл Иван на братята си.
Той се приближил и почнал да сече със сабята си килима и възглавниците на малки парченца. Насякъл ги, пръснал ги на всички страни и рекъл:
— Напразно ме укорявахте, братя! Кладенецът, ябълчицата и килимът бяха чудо-юдовите жени. Те искаха да ни погубят, ала не успяха: самите те загинаха!
Братята продължили своя път.