Вървели, що вървели — изведнъж небето потъмняло, вятър завил, засвирил — лети след тях самата стара змеица. Разтворила устата си от небето до земята — искала да погълне Ивана и братята му. Тогава юнаците се изхитрили, извадили от торбите си по една буца сол и я хвърлили в устата на змеицата.
Змеицата се зарадвала — помислила, че е хванала Иван селския син и братята му. Спряла и почнала да дъвче солта. Но щом я опитала и разбрала, че не са юнаците, отново се втурнала да ги гони.
Иван видял, че бедата няма да ги отмине — пуснал коня и се понесъл като вихър, а братята му след него. Препускали, препускали, препускали, препускали…
Гледат — една ковачница, а в ковачницата работят дванадесет ковачи.
— Ковачи, ковачи — рекъл Иван, — пуснете ни в ковачницата си!
Ковачите пуснали братята и затворили след тях дванадесетте железни врати на ковачницата с дванадесет ковани заключалки.
Долетяла змеицата до ковачницата и се развикала:
— Ковачи, ковачи, предайте ми Иван — селския син и неговите братя!
А ковачите и отвърнали:
— Изближи с езика си дванадесетте железни врати, тогава ще ги вземеш!
Заловила се змеицата да ближе железните врати, близала-близала, близала-близала — изблизала единадесет врати. Оставала само една врата…
Уморила се змеицата, седнала да си почине.
Тогава Иван — селския син изскочил от ковачницата, вдигнал змеицата и с всички сили я ударил в черната земя. Разбила се тя на ситен прах, а вятърът разнесъл този прах по всички страни. Оттогава всички чудо-юдовци и змейове изчезнали от този край и хората започнали да живеят без страх. А Иван — селския син и братята му се върнали в къщи, при майка си и баща си, и заживели хубав живот, нивите орели, житото прибирали.
И сега са живи.