Конче вихрогонче
Руска народна приказка
Живял някога един дядо. Той имал трима сина: двамата били умни, а третият не бил чак толкова умен и му викали Иванушка Глупака.
Посял веднъж старецът жито. Родило се добро жито, само че някой се научил да го тъпче.
Старецът рекъл на синовете си:
— Мили мои деца! Пазете житото поред всяка нощ, заловете ми крадеца.
Настанала първата нощ.
Отишъл най-големият син да пази житото, но сънят го надвил. Покачил се на сеното и спал до заранта.
На заранта се прибрал в къщи и рекъл:
— Не съм спал цяла нощ, вардех житото! Здравата намръзнах, но крадеца не видях.
Втората нощ отишъл средният син, ала и той проспал цялата нощ на сеното.
На третата нощ дошъл ред на Иванушка Глупака.
Сложил той в пазвата си една баничка взел въже и тръгнал. Отишъл на нивата и седнал върху един камък. Седи, не спи, крадеца чака.
Тъкмо посред нощ дотърчал в житото един кон — едното му косъмче сребърно, а другото златно. Като тича, земята трепери, от ушите му дим на стълбове излиза, а от ноздрите пламъци изскачат. И започнал този кон да яде житото. Не го яде толкова, колкото го тъпче.
Иванушка се промъкнал до коня и мигом метнал въженцето на шията му.
Конят се дръпнал с всички сили — но напусто! А Иванушка се метнал върху него и се хванал за гривата му. Конят го носил-носил по широкото попе, скачал-скачал, но не можал да го изтърси.
Тогава конят започнал да се моли:
— Пусни ме на свобода, Иванушка! Ще ти се отплатя богато.
— Добре — отвърна Иванушка, — но сетне как ще те намеря?
— Излез на широкото попе, свирни три пъти юнашки, надай богатирски вик: „Конче Вихрогонче, застани пред мене като невеста пред свекър!“ Аз тутакси ще дойда.
Иванушка Глупака накарал коня да му обещае, че няма повече да яде и тъпче житото и го пуснал.
На заранта Иванушка се прибрал в къщи.
— Е, какво видя там? — запитали го братята му.
— Хванах коня — рекъл той, — едното му косъмче сребърно, а другото — златно.
— Ами къде е този кон?
— Че той обеща да не ходи повече в житото и аз го пуснах.
Братята не повярвали на Иванушка и от сърце му се присмели. Само че от тази нощ вече никой не тъпчел житото…
Наскоро след това царят пратил пратеници по всички села и по всички градове да разгласят:
— Съберете се, боляри и дворяни, търговци и прости селяни, на сгледа на царската дъщеря Елена Прекрасна! Седи Елена Прекрасна на прозорчето на високата купа. Който скочи с коня до княгинята и вземе от ръката и златния пръстен, той ще се ожени за нея!
И ето, в уречения ден, братята се наканили да идат в царския дворец — не толкова самите те да скачат с конете, колкото да погледат другите А Иванушка Глупака почнал да им се моли да вземат и него:
— Братя, дайте ви каквото и да било конче, да дойда и аз да погледам Елена Прекрасна.
— Къде ще вървиш, глупчо! Хората ли искаш да разсмиваш? Стой си на печката и пресявай пепелта!
Отишли братята, а Иванушка Глупака рекъл на братовите си жени:
— Дайте ми една кошничка, поне в гората да ида — гъби да набера!
Взел кошничката и уж отишъл да бере гъби.
Излязъл Иванушка в широкото поле, на воня и простор, хвърлил кошничката под един храст, свирнал по юнашки, надал богатирски вик:
— Конче Вихрогонче, застани пред мене като невеста пред свекър!
Конят тича, земята трепери, от ушите му дим като стълб се издига, от ноздрите пламъци изскачат. Дотърчал и застанал пред Иванушка като закован:
— Какво искаш, Иванушка?
„Тъй и тъй“ — отвърнал Иванушка.
— Хайде, влез в дясното ми ухо и излез от лявото.
Иванушка влязъл в дясното ухо на коня, излязъл през лявото и се превърнал на чуден юнак — невиждан, нечуван, да гледаш, да му се ненагледаш!
Яхнал кончето и се понесъл право към града.
По пътя настигнал братята си и се изравнил с тях.
Гледат те Иванушка и се чудят — за първи път виждат такъв юнак!
Пристигнал Иванушка на площада тъкмо пред царския дворец. Гледа — народ, колкото щеш, а във високата кула, на прозореца седи княгинята — Елена Прекрасна. На ръката и блести пръстен и този пръстен цена няма! А пък княгинята — хубавица над хубавиците!
Всички гледат Елена Прекрасна, но никой не се решава да скочи до нея: никой не иска да си счупи главата.
Тогава Иванушка ударил коня по коравите хълбоци… Конят запръхтял, зацвилил и подскочил — само че скочил три педи по-ниско от княгинята.
Народът се зачудил, а Иванушка обърнал коня и се понесъл.
Развикал се народът:
— Кой е този? Кой е този?
А от Иванушка и следа не останала. Видели откъде дошъл, но не видели накъде отишъл.
Излязъл Иванушка от града, стигнал с коня в широкото поле, слязъл от него, влязъл в лявото му ухо, излязъл от дясното и отново станал Иванушка Глупака.