Поел старецът към къщи и гледа: по пътя върви побелял дядо, по-стар от него, съвсем грохнал.
— Здравей, дядо!
— Здравей и ти, мили! Какво си се натъжил?
— Как да не тъжа, дядо! Дъщеря ми поръча да й купя едно перце от Финист-ясен сокол. Търсих и такова перце — няма. А пък тя ми е най-малката дъщеря, най ми е жал за нея.
Побелелият старец се замислил и сетне рекъл:
— Нека тъй да бъде!
Той свалил торбата от рамото си, развързал я и извадил от нея една кутийка.
— Скрий — рекъл той — тази кутийка; в нея има перце от Финист-ясен сокол. Запомни и туй: аз имам един син. На тебе ти е мило за дъщеря ти, а на мене — за сина ми. Моят син не иска да се жени, а вече му е време. Щом като не иска — няма да го насилвам. Той ми рече: „Ако някой ти поиска перцето, дай му го. Моята годеница го иска“ — тъй каза.
Като изрекъл тези думи, побелелият старец изведнъж се скрил от очите, изчезнал някъде, сякаш не го е имало.
Марюшкиният баща останал с перцето в ръка. Гледа той перцето — сивичко, просто. А никъде не могло да се купи.
Спомнил си бащата какво му казал побелелият старец и си помислил: „Види се такава е съдбата на моята Марюшка — да се ожени за човек, когото не познава и не е видяла.“
Върнал се бащата в къщи, дал подаръците на по-големите си дъщери, а на най-малката дал кутийката със сивото перце.
Нагиздили се по-големите сестри и взели да се присмиват на най-малката:
— Ти пък затъкни твоето врабчово перце в косите си и се надувай!
Марюшка нищо не отвърнала, но когато в къщи всички легнали да спят, тя турила пред себе си простото сиво перце от Финист-ясен сокол и почнала да му се любува. Сетне взела перцето в ръцете си, подържала го до гърдите си, погалила го и без да ще го изпуснала на пода.
Тозчас някой се блъснал в прозореца. Прозорецът се отворил и в стаята долетял Финист-ясен сокол. Докоснал се до пода и се превърнал в прекрасен юнак. Девойката затворила прозореца и започнала да си приказва с юнака. А призори Марюшка отворила прозореца, юнакът се навел до пода, превърнал се в ясен сокол, оставил след себе си едно просто сиво перце и отлетял в синьото небе.
Три нощи Марюшка с радост посрещала сокола. Денем той летял в небесните висини, над поля, над гори, над планини и над морета, а нощем долитал при Марюшка и се превръщал в славен юнак.
На четвъртата нощ по-големите сестри доловили тихия Марюшкин разговор, чули и чуждия глас и на заранта запитали най-малката си сестра:
— Сестрице, с кого приказваш нощем?
— Сама си приказвам — отвърнала Марюшка. — Нямам другарки, денем се залисвам с работа и няма с кого да говоря, а нощем приказвам сама със себе си.
По-големите сестри изслушали най-малката, но не й повярвали.
Казали на баща си:
— Тате, нашата Маря си има годеник. Тя нощем се среща и приказва с него. Ние сами чухме.
А баща им отвърнал:
— Не биваше да подслушвате. Защо нашата Марюшка да си няма годеник? В това няма нищо лошо. Тя е хубава девойка, време й е вече. И вашият ред ще дойде.
— Тя много избърза да си намери годеник — рекла най-голямата сестра. — Аз трябваше да се омъжа по-рано от нея.
— Имаш право — разсъдил бащата. — Но съдбата си прави своите сметки. Има девойки, които остават стари моми, а други от младини са приятни на всички хора.
Бащата казал така на по-големите си дъщери, а си помислил: „Нима думите на побелелия старец, който ми подари перцето, се сбъдват вече? Това не е лошо, но дали годеникът на Марюшка е добър човек?“
Ала по-големите дъщери друго искали. Щом се свечерило, Марюшкините сестри извадили дръжките на ножовете, а ножовете забили в рамката на прозореца; а на перваза поставили иглички и парченца от старо стъкло. Марюшка в това време прибирала кравата в двора и нищо не видяла.
Като се стъмнило, Финист-ясен сокол полетял към Марюшкиния прозорец. Долетял той до прозореца, ударил се в острите ножове, в игличките и стъклата; блъскал се, блъскал, цялата си гръд изранил, а Марюшка била уморена от дневната работа, задрямала и не чула как той се блъска в прозореца.
Тогава Финист високо казал:
— Прощавай, моя хубава девойко. Ако ти потрябвам, ще ме намериш, макар и да съм далеко! А преди това, додето стигнеш при мене, ще износиш три чифта железни обуща, ще похабиш три чугунени тояги в тревата по пътя, ще изгризеш три каменни хляба.
Марюшка чула през сън думите на Финист, а не могла да стане. На заранта се пробудила и сърцето й се натъжило. Отворила прозореца, долепила лицето си до мястото, където била кръвта на Финнист-сокол, и заплакала.
Отишла Марюшка при баща си и му рекла: