Хубавицата се усмихнала и отвърнала:
— Аз съм тая сърна, която умее да лови дори и лъвове, а нея никой не може да хване. Аз съм сърната, която ти гони цял ден и която, за да избяга, се хвърли в езерото.
Рузванчад останал неприятно изненадан.
— Щом умееш да се преобразяваш — рекъл той, — аз не знам дали и сега те виждам в истинския ти вид. Човек ли си ти, или сърна? Отде да знам, че след малко няма да се преобразиш кой знае на какво?
— Не, царю — отвърнала хубавицата. — Ти ме виждаш сега в истинския ми образ. Но право е, че когато поискам, аз мога да си меня образа. Аз ставам ту видима, ту невидима за хората. Ала в това, уверявам те, няма никаква магия. То се дължи на дарба, с която съм се родила.
Момата слязла от престола си, хванала за ръка царя и го завела в трети чертог, дето имало сложена богата трапеза. Хубавицата седнала между Рузванчад и Муезин, който все още мислел, че нещо лошо очаква господаря му.
Рузванчад, напротив, изглеждал съвсем спокоен. Дори му било много приятно. Като се навел, той поискал да сипе ястие на момата, ала тя го спряла, като казала:
— Хранете се вие двамата. Аз никога не ям. Доста ми е да погълна уханието на ястието, за да се наситя.
Когато царят и везирът се нахранили, две моми им поднесли ахатови чаши, пълни с вино. Подали една чаша и на хубавицата, но тя се задоволила да я помирише. Рузванчад и Муезин пили, сгорещили се и се развеселили.
— Коя си ти? — запитал царят. — Кажи ми, отде се яви в нашите места?
— Ще ти кажа, царю. В голямото море има остров, наречен Шехеристан. Там живеят духове, управлявани от цар, който се казва Манучер. Аз съм негова едничка дъщеря и моето име е Шехеристани. Княгиня Шехеристани съм аз, царю. Три месеца има вече, откак съм напуснала двореца на своя баща и пътувам, за да видя как живеят хората. Случайно изпаднах в твоето царство и те видях. Макар че ти си човек, обикнах те. Много усилия трябваха, за да покоря своята гордост и да надвия своя срам, че съм обикнала човек. За да привлека вниманието ти, престорих се на сърна. Ти дълго ме гони. Най-сетне се скрих в езерото. Оттам слушах всичко, което си говорехте с придворните и великия везир. Додето и двамата спяхте, аз накарах своите подчинени да издигнат тоя дворец и да засвирят.
Шехеристани искала да продължи, когато в чертога влязла една от придворните моми и казала:
— Светла княгиньо, баща ти почина. След смъртта му ти трябва да управляваш нашето царство. Твоят народ те вика. Иди да получиш почестите, които те очакват. Моят баща, великият везир на нашето царство, ми поръча да ти съобщя това. Той моли да побързаш.
Княгиня Шехеристани се разплакала. Цар Рузванчад се наскърбил, като я видял, че плаче. Той почнал да я утешава. А придворната рекла плахо на господарката си:
— Светла княгиньо, повтарям, че трябва да побързаш. На всички ни е тежко за смъртта на баща ти, който беше много добър, но няма какво да се прави.
Шехеристани станала.
— Довиждане — рекла тя на царя и на везира му — Аз тръгвам: няма време за губене.
Рузванчад се изправил пред нея, сякаш искал да й прегради пътя, и рекъл:
— Нима за толкова късо трябваше да се яви пред мене хубавото видение и веднага след това да изчезне? Княгиньо, аз те обичам. Нима не ще се видим вече никога?
— Може и да се видим — отвърнала княгинята. — Затова ти и казах не „сбогом“, а „довиждане“. Ако ти и тогава ме обичаш, ще се омъжа за тебе.
След тия думи момата изчезнала.
Отведнъж всички свещи угаснали, сякаш духнал силен вятър. Гъста мрачина паднала пред царя и везира. Те не виждали нищо около себе си. Не знаели накъде да вървят.
Когато се поразсъмнало, Рузванчад и Муезин се намерили не във вълшебния дворец, а сред полето. Никаква къща нямало наблизо.
Царят запитал везира:
— Как ти се струва, Муезине? Не беше ли сън това, което видяхме?
— Не, господарю — отговорил Муезин. — Аз все още мисля, че беше не сън, а вълшебство. Тая княгиня не е княгиня, а някоя страшна магьосница, която — за да се омъжи за тебе — се е престорила временно на млада и хубава мома. А пък всички тия хубави момичета, които пееха, свиреха и се смееха, са все проклети дяволици, извикани с магични заклинания от вещицата. Помни ми думата: тъй ще излезе.
Това обяснение изглеждало правдоподобно. Ала при все това царят не се съгласил с везира. Когато се върнал в двореца, той решил да остане верен на момата.
Минало време. За княгиня Шехеристани не се чувало нищо. Муезин продължавал да говори на своя господар, че мнимата княгиня е вещица. Но Рузванчад не мислел тъй. Той изпаднал в тежка скръб. Нито му се ядяло, нито сън го хващал. Оставил той прежния весел живот. Само на лов отивал от време на време — с надежда, че ще види отново хубавата сърна. Ала колкото и да обикалял по местата, дето я бил видял преди време, тя не се мярнала вече пред очите му.