Бинго едва сега проумял какъв смисъл се влага в израза „върху главата му се посипа манна небесна“.
— Разбира се, че ще отида, стара моя приятелко — сърдечно възкликнал той. — Всичко, каквото мога да…
Гласът му тъжно заглъхнал. Внезапен спомен го ужилил като оса. Сетил се, че няма пукнат грош. Загубил всичко преди две седмици заради един кон, наречен Рипащия Красавец, който — ако си спомняш — участвува в надбягването в Хейдък Парк в два и половина.
Лошото на стария Бинго е, че позволява на здравия си разум да се оплита в блянове и поличби. Едва ли някой е знаел по-добре от самия него, че Рипащия Красавец няма никакви шансове. Но в навечерието на надбягването сънувал кошмар, в който видял чичо си Уилбърфорс да танцува румба, както го е майка родила, върху стъпалата на Националния клуб на либералите. Бинго, нали си е магаре, приел това за намек направо от конюшнята и — прас! — загубил всичко до последното си пени.
В първия момент, като се сетил за своята неплатежоспособност, направо залитнал. Но в следващия леко живнал. Не е възможно, решил той, Роузи да очаква от мен да се нагърбя с такава тягостна и отговорна задача и да ме изпрати да се трепя чак в Монте Карло, без да финансира досадното начинание.
— Разбира се, разбира се, разбира се — казал той. — Ами да! Още утре потеглям. А сега по повод разноските. Предполагам, че една стотачка ще ме оправи, макар че две ще ми дойдат по-добре, а и три не биха ми навредили…
— А не, всичко съм уредила — успокоила го съпругата. — Няма да имаш нужда от пари.
Бинго запреглъщал като амбициозен щраус, решил да нагълта дръжка на врата.
— Няма… да имам… НУЖДА?
— Освен една-две лири за бакшиши. Всичко е уредено. Дорис Спърджън е в момента в Кан и ще й се обадя да ти наеме стая в „Хотел дьо Пари“ в Монте Карло, а всички сметки ще ми се изпращат тук.
Наложило се Бинго да преглътне още веднъж-дваж, преди да дойде на себе си и да даде своя принос към диалога.
— Аз пък разбрах — глухо започнал той, — че ще искаш от мен да бъда на дружеска нога с международни шпиони и тайнствени жени с воалетки и отблизо да следя навиците им. А за това са нужни пари. Нали ги знаеш международните шпиони. От шампанско по-долу не падат, при това не признават само половин бутилка, а…
— Не си губи времето с шпионите. Остави ги на въображението ми. Съсредоточи се върху местната атмосфера. Искам точно описание на игралните зали, площада и така нататък. Да не говорим, че ако имаш пари, ще се изкушиш да поиграеш.
— Кой, аз? — изумил се Бинго. — Аз да играя комар?
— Не, не — съжалила за думите си госпожа Бинго. — Несправедлива съм, разбира се. И все пак според мен ще е по-добре, както съм го намислила.
Ето как се стекли обстоятелствата и затова сигурно няма да се учудиш, като ти кажа, че Бинго троха не сложил в устата си на обяд, държал се разсеяно, а умът му препускал на пълни обороти. Трябвало на всяка цена да си набави оборотни средства. Но как?
Защото, сам знаеш, на Бинго не му е лесно да изкрънка по-съществен заем. Хората са прекалено добре осведомени за финансовите му перспективи. Един ден ще наследи купища пари, разбира се, но преди да осребри завещанието на чичо си Уилбърфорс — който е на осемдесет и шест години и има всички изгледи да живее още толкова, — нищетата винаги ще диша с ледения си дъх във врата му. Обществеността е пределно наясно по въпроса и затова акциите му не се котират.
След като размислил яко, осъзнал, че Уфи Просър е единствената му надежда да си набави нужните средства. Уфи, колкото и да не е лесно да му бръкнеш в джоба, все пак е милионер, а Бинго имал нужда само от милионер. Така че в часа на аперитива той хукнал към клуба, където обаче го осведомили, че Уфи е в чужбина. Разочарованието било тъй жестоко, че се наложило да се подкрепи с нещо в пушалнята. Аз бях тук, в клуба, когато той влезе тъй облещен и изтерзан, че го попитах какво му има.
— Няма ли да ми заемеш двайсет-трийсет лири или най-добре трийсет и пет? — пристъпи той направо към въпроса.
— Няма — отвърнах аз, а той изпъшка дълбоко и пресекливо.
— Ето ни, такъв е Животът! Пред теб е един човек с уникалната възможност да забогатее, но осакатен от липсата на първоначален капитал. Чувал ли си за някой си Гарсия?
— Не.
— Обрал казиното на Монте Карло до последния франк — тръгнал си оттам със сто хилядарки. А да си чувал за Дарнсбъроу?
— Не.
— Осемдесет и три хиляди! А да си чувал случайно за Оуърс?