Предполагам, че си чувал израза „на кръстопът“. Защото Бинго се намирал точно там.
Оставала му една-единствена надежда — да смигне на крупието, при това с такава вещина, че на онзи да му стане ясно какво се иска от него — а именно, да свали от масата трите хиляди и двеста франка и да ги скъта встрани, откъдето нашият приятел да си ги вземе, щом е в състояние да стори това. Така че Бинго вложил цялата си душа в тази единствена гримаса, а крупието кимнало интелигентно и оставило парите да продължат играта. Бинго, както разбрал служителят на Казиното, му давал да разбере, че ще опита късмета си с още едно завъртане и крупието се възхитило от спортния му дух. Дори прошепнал на другото крупие нещо от рода на: „О-ла-ла! Какъв мъж, а!“
А рулетката, нагърбила се изпяло с ролята на богат вуйчо от Австралия, избрала още веднъж „черно“.
Междувременно госпожа Бинго разучавала играчите. И очевидно не си съставила високо мнение за тях.
— Какви отвратителни физиономии!
Бинго мълчал. Неговата собствена физиономия в този момент не била за всекидневна домашна употреба — твърде много напомняла на угрижен дявол в пъкъла. Защото рулетката отново се завъртяла.
Отново „черно“, с което общата сума на печалбата му възлязла на дванайсет хиляди и осемстотин франка.
Ала най-сетне измъченият му дух бил оставен на мира. Крупието, след още една ухилена гримаса по посока на Бинго, се навело над купчината чипове и взело да ги изгребва. Да, всичко било наред. В последния момент това тъпо магаре отгатнало какво се опитвал да му внуши Бинго.
Той въздъхнал дълбоко, на пресекулки. Чувствал се като човек, прекаран през запалена пещ и излязъл оттам — поопърлен, но все пак готов да поеме наново бремето на живота, без много да се замисля. Дванайсет хиляди и осемстотин франка… Боже мой! Та това са сто и петдесет лири повече, отколкото изобщо е имал в джоба си наведнъж, като изключим една Коледа преди три години, когато чичо му Уилбърфорс се забравил в резултат на лимоновия пуши и му написал чек, чието изплащане безуспешно се опитал да спре на другия ден. Въздухът в залата бил тъй гъст и душен, че ставал за рязане с нож, но Бинго го вдъхнал като планински озон. Птички чуруликали от тавана и отвсякъде се разнасяла сладостна музика.
В следващия миг светът отново се строполил в краката му. Колелото за пореден се завъртяло и там — на „черно“ — останали да лежат дванайсет хиляди франка. Крупието, макар да гребало, не било изгребало колкото трябва. То премахнало от масата едва осемстотин франка. Защото, виждаш ли, при последното завъртане Бинго ударил горната граница — не можеш да залагаш на цвят повече от дванайсет хиляди.
А осемстотин франка не му вършели работа. С тях щял да се спаси от Ърбърт и агента, но брошката…
В този миг осъзнал, че госпожа Бинго му говорела нещо. Излязъл от транса си, макар целият му вид да питал „къде съм?“
— Ъ?
— Казах: „Не мислиш ли?“
— Какво?
— Нали ти казах, че няма какво да си губим повече времето тук. Мили Прингъл е права. На лорд Питър Шипборн и кракът му не би стъпил тук. Описала съм го като много взискателна личност. Така че да тръгваме към Клуба на спортсмените… Бинго!
Бинго не откъсвал поглед от колелото — целият напрегнат и скован. Не погледът му, а той самия бил напрегнат и скован. Колелото се въртяло.
— Бинго! — Ъ?
— Да отида ли в Клуба да платя входните ни такси?
Внезапна светлина озарила лицето на Бинго и го направило почти красиво. Челото му било окъпано в пот и той имал чувството, че косата му побелява, ала въпреки това греел като слънце по пладне и се хилел като никога през живота си.
Защото колелото спряло да се върти. Отново „черно“. И крупието вече изтребвало дванайсетте хиляди франка и ги прибавяло към осемстотинте.
— Да, върви — рекъл Бинго. — Върви! Непременно, на всяка цена върви. Чудесно. Прекрасно. Аз ще остана тук още минутка-две. Обичам да наблюдавам тези извратени типове. Ти иди, аз ей сега ще дойда.
И действително след двайсет минути се присъединил към съпругата си. Влязъл в Клуба малко сковано, тъй като по телосложението му имало разпределени четирийсет и осем хиляди франка — част по джобовете, част в чорапите и голямо количество вътре в ризата. В първия миг не съзрял госпожа Бинго, но после я открил на бара пред бутилка вино.
— Ето те и теб — радостно се присъединил към нея.
В следващия миг обаче млъкнал, защото му се сторило, че имала угрижен вид. Лицето й било тъжно, очите — помътнели. Изгледала го с невиждащ поглед и Бинго бил фраснат в стомаха от ужасяващо подозрение. „Възможно ли, попитал се той, някаква тайнствена женска интуиция…“