Хенри нямаше да види факса, ако не беше отишъл в кабинета на върховния комисар, сър Дейвид, за да прегледа речта, която той трябваше да държи на годишния събор на производителите на банани — точно тогава секретарката на комисаря влезе и остави факса върху писалището.
Сър Дейвид се свъси и изтика встрани речта.
— Тази година реколтата от банани не е добра — изсумтя и все така смръщен, прочете факса.
Подаде го и на първия секретар.
„До всички посолства и върховни комисариати. Правителството отменя членството на Великобритания в Спогодбата за съвместно определяне на валутните курсове. По-късно днес очаквайте официално съобщение“.
— Както е тръгнало, до довечера министърът на финансите ще се прости с поста си — отбеляза сър Дейвид. — Но министърът на външните работи няма да пострада, значи нас това не ни засяга. — Той вдигна очи към Хенри. — И все пак сигурно е по-разумно да не го разгласяваме най-малко още час-два.
Хенри кимна и остави върховния комисар да си дописва речта.
Още щом затвори вратата на кабинета, за пръв път от две години хукна презглава по коридора. Нахълта в кабинета си и тутакси набра номер, който знаеше наизуст.
— С колко пари разполагаме, Бил, в сметката за непредвидени разходи? — попита уж нехайно.
— Дай ми малко време и ще ти кажа. Искаш ли да ти звънна по-късно.
— Не, ще почакам — отвърна Хенри.
Загледа стрелката на секундите върху часовника, която описа почти цял кръг, докато банкерът вдигне отново слушалката.
— Малко над един милион лири стерлинги — каза Бил. — Защо?
— Току-що получих от външното министерство нареждане да обърна незабавно всички налични средства в германски марки, швейцарски франкове и щатски долари.
— Ще се наложи да платиш тлъста комисиона — напомни банкерът — най-неочакавно бе заговорил доста делово. — И ако курсът е неизгоден…
— Знам, знам, наясно съм с последиците — прекъсна го Хенри, — но телеграмата от Лондон не ми остави друг избор.
— Както кажеш — примири се Бил. — Върховният комисар одобрил ли е?
— Току-що излизам от кабинета му — натърти Хенри.
— В такъв случай да се залавям за работа.
Плувнал в пот въпреки климатичната инсталация, Хенри зачака в кабинета си банкерът да му се обади. Той му звънна след двайсетина минути.
— Както ми нареди, обърнахме цялата сума в швейцарски франкове, германски марки и щатски долари. Утре сутрин ще ти пратя извлеченията.
— Но без копия, чу ли — нареди Хенри. — Върховният комисар не иска служителите да научават.
— Ясно, мой човек — отвърна Бил.
В седем и половина вечерта, когато всички банки в Сейнт Джордж вече бяха затворени, финансовият министър обяви от стълбите на министерството на Уайтхол, че Великобритания се е оттеглила от Спогодбата за съвместно определяне на валутните курсове.
На другата сутрин, още щом банките отвориха, Хенри се обади на Бил и му нареди час по-скоро да обърне франковете, марките и доларите в английски лири стерлинги и после да му съобщи какво се е получило.
След още двайсет минути потене Бил му звънна.
— На печалба си с 64 312 лири стерлинги. Ако всички посолства по света са направили същото като теб, правителството може да намали данъците далеч преди следващите избори.
— Точно така — съгласи се Хенри. — Между другото, можеш ли да обърнеш печалбата в кори и да ги внесеш в сметката за плувния басейн? Освен това обещах на върховния комисар, че няма да се разчуе.
— Можеш да разчиташ на мен — обеща директорът на банката.
Хенри съобщи на главния редактор на „Ехото на Сейнт Джордж“, че благодарение на щедрите местни предприемачи и на частни лица непрекъснато постъпват още и още дарения за басейна. Истината обаче беше, че даренията съставляваха едва към половината от набраните до този момент средства.
Месец след втория удар на Хенри, с конкурс, на който се явиха трима кандидати, бе избран строителен предприемач и на строителната площадка се изсипаха самосвали, булдозери и багери. Хенри ходеше всеки ден, за да види как вървят нещата. Не след дълго обаче Бил му напомни, че ако не намерят още средства, ще бъде невъзможно да построят кулата за скокове и съблекалните за сто деца.
„Ехото на Сейнт Джордж“ постоянно напомняше на читателите си за призива за набиране на средства, но след година почти всички, на които им бе по джоба да помогнат, вече го бяха сторили. Поточето от дарения, кажи-речи, беше пресъхнало, а приходите от разпродажби, лотарии и матинета бяха пренебрежимо малки.
Хенри вече се притесняваше, че ще го пратят в друга мисия много преди строежът да е завършен, а щом той напуснеше острова, комитетът щеше да изгуби интерес и да забатачи всичко.