Бях готов на такива жертви, поне в началото. Когато татко говореше с мен за монети — по това време сигурно съм бил първи или втори клас — се държеше с мен като с равен. Да бъдеш признат за равен от възрастен, особено от баща си, е много важно за едно дете и аз се радвах на вниманието му и поглъщах всяка информация. Навремето можех да кажа точно колко монети с двуглав орел са изсечени през 1927, да ги сравня с тези през 1924 и да обясня защо десетцентовите монети, сечени в Ню Орлинс през 1895, са десет пъти по-скъпи от тези, сечени през същата година във Филаделфия. И все още мога. Само че, за разлика от татко, с годините колекционерската ми страст започна да изстива. Изглежда, това беше всичко, за което той можеше да говори и след шест или седем години ходене по изложения и взиране в каталозите, вместо да прекарвам уикендите с приятели, аз си казах: „Стига!“ Започнах да се интересувам от други неща, както повечето момчета на моята възраст — спорт, момичета, коли, музика — и на четиринайсет гледах да съм далеч от къщи при всеки удобен случай. Наред с новите ми интереси в мен започна да се надига и негодуванието. Стана малко по малко. Отначало започна да ми прави впечатление разликата между нашия начин на живот и този на приятелите ми. Те имаха пари да излязат следобед, да отидат на кино и да си купят чифт готини слънчеви очила, а аз трябваше да дебна с часове около бюрото на татко, за да отмъкна няколко пенса за сандвич от „Макдоналдс“. За шестнайсетия си рожден ден повечето от съучениците ми получиха коли, а татко ми подари сребърна монета от 1883, сечена в Карсън Сити. Протритият диван в хола беше покрит с износено одеяло и бяхме единствени в града без кабелна телевизия и микровълнова печка. Когато хладилникът ни отказа, той купи от втора употреба един в жабешко зелено, който не пасваше на нищо друго в кухнята. В такава обстановка ми беше неудобно да каня момчетата у нас и обвинявах татко за това. Знам, че не беше честно — ако толкова са ми трябвали пари, можех да се хвана да кося ливади или да си намеря почасова работа — но положението си остана непроменено. Бях сляп като охлюв и глух като камила, но дори и да си призная, че съжалявам за липсата на зрялост, няма да поправя миналото.
Татко усети, че нещо се е променило, но нямаше представа как да оправи нещата. Всъщност, опита по единствения познат му начин, единствения, познат и на неговия баща. Говореше за монети — само този разговор му се удаваше с лекота — и продължаваше да ми прави закуски и вечери, но въпреки усилията му отчуждението между нас растеше. В същото време аз се отдръпнах от старите си приятели. Те се разделиха на групи според това кой какъв филм беше гледал или щеше да гледа и кой каква модерна блузка си е купил, а аз останах да гледам отстрани. И в един момент си казах: майната им! В гимназията имаше място за всички и аз неусетно се озовах в групата на лошите момчета, на тези, на които не им пукаше за нищо. Това ми даваше възможност и на мен да не ми пука за нищо. Започнах да бягам от часове, да пуша и бях временно отстранен от училище заради три случая на побой.
Зарязах и спорта. До втори курс бях в отборите по футбол, баскетбол и лека атлетика. Понякога татко ме питаше как върви спортът, но навлезех ли в подробности, започваше да се поти и беше ясно, че не разбира нищо от тая работа. Никога в живота си не бе спортувал и докато все още играех, се яви на един-единствен баскетболен мач. Седна на скамейките — странен плешив човечец с износено спортно яке и грозни ярки чорапи. Въпреки че не беше дебел, панталоните пристягаха талията му така, че изглеждаше бременен в третия месец и аз усетих, че не искам да имам нищо общо с него.