— Може би е по-добре да остана в колата на Дона Ди.
— Тук, сама? — извика тя.
— Не е за дълго. Най-много за тридесетина минути. Нямам нищо против да остана, наистина.
— Влизай!
— Нийл е прав, Джейд — подкрепи го Дона Ди. — Не може да останеш сама в тъмното. Влез отзад при Ламър. Аз ще седна в скута на Хъч. — Изглеждаше щастлива от подреждането.
Джейд не споделяше ентусиазма на приятелката си. Определено се чувстваше притеснена, но после реши, че се държи глупаво. Нийл шофираше много бързо, но сигурно щеше да е по-безопасно да бъде с групата, отколкото сама на пустата магистрала в тази дъждовна вечер.
Прехвърли се над седалката и се промъкна в тясното място до Ламър, който се опита да се посвие.
— Здрасти, Джейд.
— Здрасти — усмихна му се тя. Той винаги изглеждаше така смирен и готов да угоди, че тя го съжаляваше. Не можеше да си обясни защо се движи с Нийл.
Нийл се настани зад кормилото и затвори вратата.
— Хъч, качвай се. Хъч го послуша.
Дона Ди се приближи до колата. Преди да успее да влезе, Нийл каза на Хъч:
— Затвори вратата.
Хъч се подчини и го погледна изненадано.
— А Дона Ди?
Нийл запали двигателя.
— Тя остава.
Дона Ди сграби дръжката на вратата, но Нийл се протегна пред Хъч и натисна бутона за заключване.
— Пусни ме, мижитурко! — Дона Ди блъскаше по прозореца.
Хъч се обади предпазливо:
— Нийл, не трябва да я оставяме.
— Млъквай!
— Пусни я! — Джейд се мушна между двете ниски седалки, наведе се над краката на Хъч и хвана дръжката на вратата. — Отвори, Дона Ди! Бързо! — Вдигна бутона, но преди приятелката й да успее да отвори, Нийл освободи съединителя и колата потегли.
— Ако тя не дойде, ще сляза и аз! — развика се Джейд. Сега по-скоро искаше това, а не Дона Ди да се качи.
Отново се протегна към ключалката.
— Дръж й ръцете, Хъч. — Въпреки че правеше опасен обратен завой по хлъзгавата и омаслена магистрала, Нийл не повиши глас. Леденото му спокойствие ужаси Джейд.
— Не! — Започна да се съпротивлява на опитите на Хъч да я усмири. Махаше с ръце, пляскаше го, опитваше се да се провре между седалките и да стигне до дръжката. Лакътят й перна Нийл по ухото.
— Господи! Не можеш ли да я държиш, Ламър? За Бога, трябва да карам.
Ламър я притисна през талията. Джейд изкрещя и ритна с ток по задното стъкло. Хвърли се към скоростния лост, но Нийл я перна ловко по китката и ръката й се вцепени. Джейд видя Дона Ди, осветена от фаровете. Стоеше на шосето безпомощна.
— Дона Ди, помогни ми!
Хъч хвана и задържа китките й. Ръцете на Ламър бяха все още сключени около кръста на момичето. Колата се понесе в тъмнината.
— Пуснете ме да сляза!
— Какво ще правим, Нийл? — попита Хъч.
— Само ще се позабавляваме малко — и превключи на пета.
— Не е забавно, простак такъв! — извика Джейд. — Върнете ме при Дона Ди. Не бива да я оставяте там съвсем сама. Ще умре от страх.
— Ужасно тъмно е, Нийл — едва-едва се обади Ламър.
— Искаш ли да слезеш?
— Не, но…
— Тогава млъкни.
Приятелите на Нийл покорно замълчаха. Джейд се опита да възвърне самообладанието си и да се успокои. Тези момчета все пак не бяха непознати, знаеше ги, откакто се помнеше. Ламър и Хъч бяха глуповати, но по принцип приемливи. Нийл обаче можеше да бъде жесток.
— Нийл, не се движим към града — намеси се Хъч. — Къде я караш?
— Отиваше да види Гари, нали?
— Значи сме на път към дома му? — попита колебливо Ламър.
— Хъч, ако обичаш, пусни ме — помоли се спокойно Джейд. — Болят ме китките.
— Съжалявам. — Пусна я. Ламър също.
— Просто ще те закараме при Гари, Джейд — каза той и се засмя. — Приятелят ти може да те върне при Дона Ди. Татенцето му сигурно има бензин в трактора си.
Тя погледна Ламър, но не отвърна на леката му усмивка. Настана тишина. Ако това бе обикновено пътуване, щяха да се бутат, да пускат шегички, да обсъждат утрешното контролно по химия. Напрегнатата тишина караше Джейд да се чувства още по-обезпокоена. Щом двете най-добри другарчета на Нийл бяха неспокойни, имаше основание да се страхува.
— Наближаваме завоя — каза Хъч. Нийл не намали. — Около петдесет ярда нагоре, вдясно.
Колата прелетя покрай тесния селски път, който водеше към фермата на Паркър.
— Какво правиш? — обърна се Джейд към красивия профил на Нийл. — Пусни ме! Ще вървя от разклона.
— Нийл, по дяволите, какво става? — попита Хъч.
— Искам първо да спра.
Сърцето на Джейд затупка силно от страх. Само преди час бе празнувала хубавата новина за стипендията си, а сега дланите й бяха студени и влажни от лошо предчувствие.
Нийл зави вляво, на съседното платно, което всъщност не беше шосе. Сред прекършените високи стъбла на бурени минаваха две успоредни линии, неасфалтирани и грапави. Фаровете присветваха нагоре-надолу като светлините на шамандура в бурно море.