Тя едва бе прехвърлила четиридесетте, но не младееше, а в дни като днешния, когато присвиваше огорчено устни, изглеждаше и по-стара.
— Не е характерно за Джейд да излиза, без да ме пита.
Пит Джоунс се усмихна.
— Нещо важно се бе случило. Петите й не докосваха земята.
— Каза ли каква е добрата новина?
— Не.
— Е, скоро ще се появи — отвърна тя с пресилено безразличие. Нямаше смисъл да дава повод за клюки. — Благодаря, господин Джоунс. Лека нощ.
По пътя за вкъщи Велта оглеждаше улиците да зърне колата на Дона Ди. Това бягство сигурно беше изцяло нейно дело. Откакто родителите й й бяха дали раздрънканата кола, момичетата станаха доста по-независими. Затова Велта никога не позволяваше на Джейд да взема колата, без да каже къде отива и колко ще се бави. Хората не приемаха добре момичетата с неограничена свобода.
Когато се прибра, Велта бе започнала да се тревожи. Пощенската кутия беше препълнена, но тя бе много уморена и ядосана, за да прегледа писмата. Метна ги на кухненската маса, без дори да им хвърли поглед. Претопли за вечеря малко супа. Току-що се беше изкъпала, когато телефонът звънна.
— Ало?
— Здравейте, госпожо Спери. Аз съм Дона Ди. Мога ли да говоря с Джейд?
— Господин Джоунс ми каза, че е с теб!
— Е да, беше с мен. Още ли не е вкъщи?
— Дона Ди, искам пълно обяснение, и то сега. Джейд си е тръгнала от магазина преди шест, а вече е почти девет часа. Къде е?
— Бяхме тръгнали за дома на Гари, но бензинът ми свърши.
— А защо се бяхте запътили за Паркърови по това време на деня?
— Трябваше да каже нещо на Гари.
— Не можеше ли да го съобщи по телефона?
— Госпожо Спери, не мога да ви го кажа, окей? — изпъшка Дона Ди. — Трябва да го чуете от самата Джейд. Както и да е, свършихме бензина по средата на пътя. Мина Нийл Пачет. Хъч и Ламър бяха с него. Те… те взеха Джейд с тях.
— Накъде?
— Не знам. Заминаха и ме зарязаха. Предполагам, че искаха да се пошегуват, но това е най-калният номер на Нийл досега.
— У вас ли си в момента?
— Отскоро. — Обясни как се беше върнала в града. — Предположих, че и Джейд вече си е у дома, че Нийл или Гари са я докарали. Видях последно, че се отправиха по посока към фермата на Паркър.
— Е, не е тук. Нищо не знам.
— Смятате ли, че всичко е наред с Джейд? — попита притеснено Дона Ди.
— Ако Нийл я е оставил пред дома на Гари, сигурно е загубила представа за времето. Ще трябва да подразбера по-късно защо нарушава вечерния си час.
— Защо ли не се върна за мен?
— Ти колко дълго беше сама там?
— Не много.
— Вероятно вече си била на път за града, когато е дошла.
— Не е лошо някоя от нас да се обади на Гари, да се уверим, че е там. Аз не посмях, защото Гари и Нийл се мразят. Не би се зарадвал, ако разбере, че Джейд е пътувала с Нийл.
— Ако тя е у тях, той вече знае, нали?
— Наистина — каза бавно Дона Ди като поразмисли. — Сигурно е сърдит и тя се опитва да изглади нещата.
— Не се тревожи, Дона Ди. Аз ще се обадя на семейство Паркър. Лека нощ.
Велта се почуди дали да позвъни, но се отказа. Ако Джейд бе с Гари, значи е в безопасност. Ако пък беше с Нийл Пачет, защо трябваше да безпокои Гари? Ако той не знаеше, защо да го наранява?
Лека усмивка се прокрадна на устните й, в сивите очи проблесна пламъче. Ако Джейд беше с Нийл, още по-добре. Една вечер с него можеше да промени мнението на момичето за някои работи. Можеше да осъзнае колко е важно да си подбираш добра компания и колко по-приятно е да си влюбена в богато вместо в бедно момче.
Когато пресметна всичко, това можеше да бъде най-добрият вариант.
Ако трябваше да избира само за себе си, Джейд сигурно щеше да лежи на мочурливата земя до канала, докато умре от глад, жажда или студ. Но инстинктът й за оцеляване беше твърде силен. Не знаеше откога лежи в тъмнината, свита на кълбо като зародиш, скована от насилието.
Облаците сякаш плачеха вместо нея. Лекото рамене през целия ден се бе обърнало в ужасен дъжд. Измръзнала, унизена, изнасилена, тя най-после поразмърда тялото си и успя да се опре на ръце и колене.
Пропълзя няколко метра и намери едната си обувка, запокитена по време на боричкането. Опипа в тъмното за другата, но не я откри. Нямаше значение. Беше й безразлично. По-скоро й се искаше да умре, вместо да живее.
Не, не бе напълно вярно. Защото по-непреодолима от желанието да оцелее беше решимостта й да види Хъч Джоли, Ламър Грифит и Нийл Пачет наказани за всичко, което й бяха причинили.
С тази мисъл, изгаряща душата като факла, тя се бореше да стане. Опита се да оправи блузата си. Копчетата бяха изтръгнати. Успя да затегне сутиена. Гърдите я боляха.