Погледна ги за последен път, обърна се и излезе. Мина по коридора, където първите признаци на разруха и упадък бяха леко, но неоспоримо забележими. Краят на периода на Пачетови бе настанал.
А Джейд бе постигнала своето.
Излезе от къщата и се усмихна на Дилън и Грейъм, чакащи я нетърпеливо до пикапа. Синът й изтича към нея, очевидно загрижен. Истината не бе засегнала обичта към майка му. Тайната за неговото зачеване бе най-после разкрита и на нея й олекна на сърцето.
— Мамо, какво стана?
— Просто им казах, че ако отново те безпокоят, ще съжаляват.
— Само това ли? — попита той някак разочарован.
— В общи линии.
Погледна я сериозно.
— Трябваше да ми разкажеш за това, мамо.
— Вероятно да, Грейъм.
— Да не би да си се съмнявала, че ще те разбера?
— Не точно това. Опитах се да те предпазя. Не исках да се обвиняваш заради постъпката на баща ти, който и да е той.
— Дилън каза, че аз съм си аз. Не е нужно да зная кой е той.
— Ти си Грейъм Спери — изрече развълнувано тя и го докосна по бузата. — Това е важното за мен.
— И за мен.
— И още нещо — ходих да видя Хъч, преди да почине. Той не поиска да му ставаш донор, а точно обратното. Не бива да се измъчваш.
Грейъм погледна към къщата.
— Тези Пачетови… Трябваше да ни оставиш с Дилън да ги набием.
Тя го прегърна усмихната и изгледа Дилън през рамото му.
— Оценявам предложението ти.
Дилън се наведе и я целуна нежно по устата.
— Ти си страхотна жена!
— От миналата нощ… благодарение на теб.
Широките му мустаци се изкривиха в усмивка.
— Хайде да се прибираме.
Пътуваха с отворени прозорци по тясната и равна магистрала, оградена от обрасли с мъх вечнозелени дъбове и насочени към небесата борове.
— Знаеш ли какво обичаше да ми казва татко, Грейъм?
— Дядо Спери ли?
— Да. Повтаряше ми: „Никога не се страхувай, Джейд!“ По-рано си мислех, че имаше предвид смъртта. Днес разбрах, че е означавало друго нещо. Искал е да ми каже да не се страхувам да живея. Смъртта е лесна в сравнение с живота. Мама не можеше да издържи на всекидневието и затова избяга. Татко изобщо нямаше куража да живее. Но не и аз.
С характерните за младостта си неспокойствие и жизненост Грейъм въртеше копчето на радиото и не слушаше.
Но Дилън чу и осъзна всяка дума. Пресегна се и изтри сълзата по бузата й. Тя плачеше за първи път от петнадесет години насам. Целуна пръстите му и се сгуши в дланта му.
Когато пристигнаха, Джейд се обърна към Грейъм.
— Кажи на Кети, че всичко е наред и ще се върнем за обяд.
— Къде отивате?
— Имаме работа с Дилън.
— Къде? Искам да дойда с вас.
— Не си поканен.
— Искате да сте сами, за да можете да се прегръщате и целувате!
— Излизай!
Грейъм се усмихна разбиращо на Дилън и слезе. А той му каза:
— Нареди шаха. Ще играем после.
Грейъм се затича радостен към къщи.
— Той се справи отлично, Джейд.
— Да. Слава Богу! — прошепна тя.
— Благодарение на теб!
Тя изчака, докато синът й влезе, и се извърна към Дилън.
— Искам да ме заведеш там.
Нямаше нужда да му казва къде, само му даваше напътствия. Пейзажът се сменяше около тях, а тя си мислеше колко се различаваше от онова наивно момиче, пътуващо по същото шосе с най-добрата си приятелка в онази студена февруарска вечер. Нито пък беше амбициозната жена, ловко направляваща света на бизнеса, като полузащитник, тичащ с пълна сила по футболното игрище. Беше вече спечелила играта и нямаше нужда да се доказва.
Двете страни на Джейд Спери се сливаха в едно цяло. Както съставките в яденето, така и елементите на нейната личност къкреха вече заедно. Беше странна смес, неповторима по структура и аромат, и тя постепенно привикваше към вкуса й.
Години наред бе гонила една-едничка цел и сега се връщаше в началото. Хората, които я помнеха, вече не я възприемаха като напусналото заради скандала момиче. Отнасяха се към нея с подобаващото за настоящето уважение. Останалите я смятаха за героиня, допринасяща много за развитието на града.
Изненада се, като откри колко скъпи й бяха неща, които дълго време се бе насилвала да намрази — южняшката кухня, всекидневието в малкия град, тежкият за дишане летен въздух, лекият бриз, ухаещ на опияняващи цветя и соленият вкус на морската вода.
Не можеше да вини региона заради неколцина злонамерени хора от този край. Делова жена, майка, приятелка, любима — каквото й да беше, тя си оставаше южнячка. Сърцето й биеше в ритъма на забавения кадър от Юга.
Отклонението от магистралата беше тревясало. Никой не бе идвал отдавна тук. На Джейд й хареса мисълта за неприкосновеност след онази нощ. Бреговете на канала изглеждаха различни на дневна светлина. Лекият плисък на водата не бе зловещ. Нямаше страховити сенки или потайни движения в мрака.