Облаците спираха лунната светлина. Пълна тъмница. С протегнати като слепец ръце напипваше пътя през сечището. Ориентира се едва когато се препъна в дълбоките следи в калта от гумите на колата на Нийл.
Подпирайки се на ръце и колена, пълзеше по тях и осъзнаваше, че ако ги следва, най-накрая ще я отведат до магистралата. Някакво нощно животно изпълзя от шубраците и премина пред нея. Дръпна си ръцете, сви се уплашено и затаи дъх, ослушвайки се. Минаха няколко минути. Едва когато не чуваше нищо, освен учестеното биене на сърцето си, и не усещаше никакво движение във високата трева край тесния път, тя продължи да се промъква по отъпканите следи, като мислеше единствено къде да постави дланта си върху студената, разкаляна пръст, а после да премести и другата. Влачеше коленете си и скоро я заболяха и те. Дъждът се процеждаше през яката по гърба, косата й беше прилепнала към темето.
Непрекъснато се изкушаваше да се откаже. Искаше да легне и умре. За няколко часа животът й стана грозен и пуст. Не искаше да приеме това, което се бе случило с нея, не искаше да мисли за опустошителните последици.
Но ако се откажеше, нейните похитители щяха да се измъкнат невредими.
Затова продължи. Ръка, коляно, ръка, коляно, ръка, коляно…
Като че ли бяха минали часове, когато се добра до канавката край пътя. Протегна се, пълзейки, за да докосне асфалта. С пресипнал, но радостен глас се измъкна на магистралата и се просна по очи, сякаш искаше да я прегърне, както пилигримът, достигнал най-после свещените мощи. Настилката бе твърда под бузата й, но тя лежеше и почиваше.
Щом беше успяла дотук, щеше да успее да се върне и до града, до болницата, до службата на шерифа. Слава Богу, бе оцеляла и щеше да съобщи за престъплението. Хъч, Ламър и Нийл не бяха трудни за откриване. Щом се добереше до града, след няколко часа щяха да са зад решетките.
Дълго преди да отпочине, тя бе готова да продължи. Изправи се мъчително. Водена от желанието си да накаже насилниците, Джейд се заклатушка към средата на шосето. Щеше да бъде по-безопасно да следва прекъснатата осова линия, отколкото да опипва неравния банкет.
Докато се придвижваше, се опитваше да сметне колко й остава до Палмето. Дали да не отиде само до първата къща? Оттам можеше да се обади за помощ.
Майка й сигурно беше обезумяла от страх. Велта настояваше да знае къде е Джейд всяка минута от деня. Разбира се, Дона Ди беше сигнализирала за отвличането й, ако самата тя не бе също изнасилена.
— О, Господи, не, моля те — смотолеви тя.
Представи си с надежда как ги издирват доброволци, претърсвайки всяко кътче от околността. Може би когато се върнеше в града, тримата нападатели щяха вече да са под арест.
Преди да разбере, колата почти я бе стигнала. Толкова беше потънала в мисли, че слабите фарове не бяха я предупредили за приближаването й.
Нийл! Беше се върнал. Още не бяха го арестували. Беше се върнал, за да я измъчва отново, а можеше и да я убие, за да не свидетелства срещу него!
Залитайки през шосето, Джейд нагази в канавката. Застоялата вода стигаше до коляно. Миришеше отвратително. Студената тиня се просмукваше между пръстите на босите й крака. Но страхът беше по-силен от погнусата.
Обзе я паника. Хленчеше, но си проправяше път сред тръстиките и храсталаците, които се завираха под подгъва на полата й. Стигна до ограда от бодлива тел и се наведе до един кол. Опита да се скрие, да стане невидима.
Колата намали и отби по банкета. Щом фаровете я осветиха, спря.
— Не, не! — сви глава между раменете си и за да предпази тялото си, кръстоса отпред ръце, кървящи от многобройните драскотини от къпините в канавката.
— Госпойце, госпойце, к’во правите тук по туй време на нощта? — Беше негър. Черните му ръце се протегнаха към нея. — Боли ли ви, госпойце?
Докосна рамото й. Тя трепна уплашено. Той си дръпна ръката.
— Нищо няма да ви сторя. Какво се е случило?
На фона на двойния лъч от фаровете той бе просто силует, но Джейд различи работен комбинезон и широкопола, мека шапка. Отново вдигна ръце към нея. Този път тя не се сви. Хвана я под лактите и внимателно я подкрепи, издърпвайки я от канавката.
С една ръка придържаше момичето, а с другата отвори стария пикап и й помогна да се качи. Вратата се затвори с шумно тракане на ръждясал метал и я сепна. Вътре беше студено, но сухо. Затрепери неудържимо.
— Къде отивахте, госпойце? — попита той и се пъхна зад кормилото. — От тъдява ли сте?
— Бихте ли ме закарали в болницата? Моля ви! — Не можа да си познае гласа. Беше продран от викане. Нийл я беше удрял, защото крещеше. Хъч й беше запушил устата с големите си ръце. Ламър се бе изнервил от виковете й.