— Тогава да го направим.
Вдигна глава и я погледна. Няколко минути кафявите му очи обхождаха лицето й. После сведе поглед и със съжаление поклати глава.
— Не можем, Джейд. Ти си най-доброто, което имам. Не мога да го разруша.
— Защо любовта ще го разруши?
— А ако забременееш?
— Няма. Ако внимаваме.
— Пак е възможно. Тогава шансовете ни да се измъкнем от това място — той кимна към предното стъкло — ще изгърмят. Ще трябва да отглеждам соя за Иван Пачет, а ти да работиш в гадната му фабрика. Всички ще кажат, че не съм по-разумен от баща ми, и ще имат право.
Тъй като броят на малките Паркърови непрекъснато растеше, из града се майтапеха, че баща му, Отис, не знае кога да спре. Това бе едно от петната, което Гари беше решил да изтрие.
Придърпа Джейд към гърдите си и подпря брадата си върху главата й.
— Не трябва да проиграваме възможността да направим живота си по-добър.
— Ако сега се любим, не значи, че бъдещето ни непременно е обречено.
— Въпреки това се страхувам да не предизвикаме съдбата. Чувствам се добре единствено когато съм с теб, Джейд. Останалото време съм много самотен. Звучи неправдоподобно, нали? Как така да съм самотен с шест по-малки братя и сестри у дома? Но е вярно. Понякога си мисля, че сигурно съм подхвърлено дете и това не са моите родители. Татко се е примирил с наводняването на нивите, гниенето на реколтата и продаването на продукцията си във феодален град като Палмето. Болно му е, че е беден и неук, но нищо не прави, за да си помогне. С радост взема всяко лайно, което Иван Пачет му пробута. Е, аз също съм беден, но не и неграмотен. И, по дяволите, не ме е страх от Пачетови. Няма да приема като баща си фактите такива, каквито са само защото винаги е било така. Ще направя нещо за себе си.
Джейд, знам, че мога, ако ти си край мен. — Взе ръката й и притисна дланта към устните си, като я задържа там, докато говореше. — Но през това време се страхувам да не те подведа.
— Как би могъл?
— Един ден може да решиш, че не си струва да се бориш. Че искаш някой, на когото не му се налага да работи много, някой, който няма какво да доказва. Някой като Нийл.
Тя издърпа ръката си и ядосано премигна.
— Никога не казвай отново подобно нещо. Като че ли слушам майка си, а ти знаеш как се дразня, когато започне вместо мен да планира бъдещето ми.
— Може някои от нещата да са верни, Джейд. Момиче като теб заслужава мъж с пари и положение в обществото, мъж, който да е способен да сложи в краката му целия свят. Ще ми се точно това да мога да направя. Но ако ти загубиш търпение, преди да го осъществя?…
— Чуй ме добре, Гари Паркър! Пет пари не давам за положение в обществото. Не въздишам по луксозен живот. Имам собствени амбиции и ще ги реализирам, независимо дали те обичам, или не. Да получа стипендия е само първата. И аз като теб трябва да превъзмогна семейната си среда. Единственият свят в краката ми ще бъде този, който аз самата си изградя… — Смекчи тона си и го прегърна. — Светът, който двамата създадем.
— Знаеш ли, великолепна си! — Притвори очи и прошепна пламенно: Господи, щастлив съм, че е избрала мен.
Къщата, в която живееха Джейд и майка й, беше една от онези, построени скоро след Втората световна война, за да приютят потока военни от базите край плавателните канали.
През трите десетилетия оттогава къщите от бяло дърво наоколо бяха позападнали. Пастелните им первази изглеждаха занемарени и овехтели, а не закачливи и кокетни. За разлика от тях къщата на семейство Спери беше добре запазена.
Бе малка, с две спални и една баня. Всекидневната беше правоъгълна, с тесни прозорци и тежки завеси. Само в тази стая имаше килим. Мебелите не бяха скъпи, но всичко се поддържаше безупречно чисто, защото Велта Спери страшно ненавиждаше каквато и да е мръсотия. Дори не позволяваше да има цветя в къщата, защото те растели в саксии с пръст. Единственият лукс във всекидневната бе цветен телевизор, който Велта беше купила на кредит от магазина на Сиър.
Седеше във фотьойла и гледаше телевизия, когато Джейд се върна. Велта прониза с поглед дъщеря си, търсейки издайнически следи за непорядъчно поведение с онова момче на Паркър. Всичко беше наред — Джейд бе достатъчно умна, за да ги прикрие.
Вместо поздрав, каза:
— Едва спази вечерния си час.
— Но успях! Сега е точно десет часа.
— Църквата свърши преди часове.
— Ходихме до Деъри Барн. Всички се отбиха там.
— Сигурно е карал много бързо, за да се приберете навреме.
Велта не обичаше гаджето на Джейд и никога не споменаваше името му, ако можеше да го избегне.
— Не. Гари е изключително внимателен шофьор. Знаеш това, мамо.