— Ще го запомня.
Вгледах се в него над чашата си с вино. Ноа носеше блуза с кръгло бие около врата и сиво спортно сако с тъмносиви панталони. Черната му коса бе подстригана скоро, но един кичур все падаше върху челото му. Определено не би трябвало да липсват желаещи за срещи с него. Макар че на кожата му й липсваше онзи млечен албатросов тен, който блестеше на лунна светлина…
Поклатих глава. По дяволите, трябваше да престана да мисля за Боунс! Двамата нямахме общо бъдеще. Дори да успеехме да се справим с непреодолимата пречка, която създаваше работата ми, състояща се в убиване на вампири, или пък с изпепеляващата омраза, която майка ми изпитваше към всичко с дълги кучешки зъби, пак нямаше да се получи. Боунс беше вампир. Той щеше да остане млад завинаги, а аз неминуемо щях да остарея и да умра. Единственият начин да победя смъртната си природа бе да се превърна във вампир, а аз отказвах да го направя. Въпреки че това разби сърцето ми, взех единственото правилно решение и напуснах Боунс. Мътните го взели, той може би вече дори не помисляше за мен. Навярно бе продължил живота си, бяха минали повече от четири години, откакто се бяхме видели за последен път. Вероятно и за мен бе време да продължа напред.
— Искаш ли да пропуснем десерта и да се поразходим? — попитах импулсивно.
Ноа не се поколеба.
— Ще ми бъде много приятно.
Шофирахме в продължение на четирийсет минути, за да стигнем до плажа. Все още беше март и навън бе мразовито, затова се увих по-плътно в якето си, предпазвайки се от студения океански бриз. Ноа вървеше до мен с ръце, пъхнати в джобовете.
— Обичам океана. Затова и се преместих от Питсбърг във Вирджиния. Още когато го видях, осъзнах, че искам да живея наблизо. Има нещо в океана, което ме кара да се чувствам нищожен, но все пак част от по-голямата картинка. Звучи изтъркано, но е самата истина.
Усмихнах се тъжно.
— Не е изтъркано. Аз се чувствам така по отношение на планините. Все още се връщам там, когато имам възможност…
Гласът ми отпадна, защото си спомних с кого за пръв път видях планините. Това трябваше да спре.
В изблик на желание да забравя, сграбчих Ноа и дръпнах главата му към своята. Той се поколеба за секунда, преди да отвърне, обгръщайки ме с ръце. Пулсът му се ускори, щом го целунах.
Също толкова внезапно, колкото бях започнала, се отдръпнах.
— Съжалявам. Беше много грубо от моя страна.
Колеблив смях се отрони от устните му.
— Надявах се на такава грубост. Всъщност планирах да започна плавно, щях да те помоля да поседнем и навярно да те прегърна през раменете… но твоят подход ми харесва повече.
Боже, устните му кървяха. Глупаво бе, че не внимавах със силата си. Горкият Ноа очевидно беше мазохист. Е, поне не избих зъбите му, тогава сигурно нямаше да е толкова доволен.
Ноа стисна раменете ми и този път по своя воля сведе глава. Овладях силата си и го целунах нежно, позволявайки на езика му да навлезе в устата ми. Пулсът му отново се ускори и кръвта му се спусна към долната половина на торса му. Беше едва ли не смешно да чуя реакцията на тялото му.
Отблъснах го.
— Само това мога да ти дам.
— И с това съм много щастлив, Кристин. Единственото друго нещо, което желая, е да те видя отново. Наистина искам да те видя отново.
Изражението му бе открито и толкова честно. Съвсем различно от моето с всичките ми тайни.
Отново въздъхнах.
— Ноа, аз водя много… странен живот. Заради работата си пътувам непрестанно, заминавам без предупреждение, често отлагам всичко, което съм планирала. Нима това ти звучи като нещо, в което искаш да участваш?
Той кимна.
— Звучи страхотно, защото това е твоят живот. Ще бъда щастлив да съм част от него.
Разумът ми изпрати недвусмислено предупреждение. Не го прави. Самотата ми обаче го шамароса.
— Тогава и аз искам да те видя отново.
Глава 4
Откъм вратата долетя думкане и аз подскочих в леглото. Беше едва девет сутринта. Никой не идваше толкова рано. Всички знаеха навиците ми и кога си почивам. Дори Ноа, с когото излизах вече цял месец, знаеше, че не бива да ми се обажда или да идва в такъв неприлично ранен час.
Слязох долу и по навик напъхах един сребърен нож в джоба на халата си, после надникнах през шпионката.
Отвън стоеше Тейт, който също изглеждаше току-що събуден.
— Какво става? — попитах, когато отворих.