— Не толкова бързо — казах и поех дълбоко дъх. — Има още нещо, което трябва да разрешим.
— Котенце, какво правиш? — тихо попита Боунс.
Не го погледнах, съсредоточих се върху Иън.
Ако предварително бях казала на Боунс какво смятам да направя, той щеше да се възпротиви. Щеше да каже, че е прекалено опасно и може би дори да откаже да ме отведе при Иън. Но Боунс не разбираше, че е невъзможно да стигна дотук и да не направя онова, което щях да направя.
— Знам, че вампирите имат право да предизвикат на дуел господарите си. Е, Иън, предизвиквам баща си — Макс. Щом ти си тук, значи и той е тук някъде. Повикай го. Позовавам се на вампирското си право да се бия с него.
Боунс изръмжа нещо от сорта на:
— По дяволите, Котенце.
А за моя изненада Иън се разсмя. Чистосърдечно. Като че току-що му бях разказала най-смешния виц. Дори в ъгълчетата на очите му се появиха розови сълзи и той ги изтри, все още разтърсван от смеха.
— Какво е толкова смешно, мамка му? — настоях да узная.
— Всички ли чухте това? — попита Иън, овладявайки веселието си дотолкова, че да се завърти в кръг и да огледа публиката.
До мен лицето на Боунс се вкамени.
— Трябваше да го обсъдиш с мен, Котенце — каза през стиснати зъби той.
— Щеше да ме накараш да почакам — изсъсках в отговор, което само разсмя още повече Иън.
— О, определено щеше да го направи, Кат. Нали разбираш, ти току-що призна, че се считаш за вампир. Ти знаеш какво означава това, Криспин, както и всички останали тук. Като вампир, Кат, ти си моя, така че ще съм ти благодарен, Криспин, ако се отдалечиш от един от моите хора.
— Но аз предизвиках Макс — рекох ядосано. — Така че той трябва да приеме. И ако го убия, тогава ще си стана свой собствен проклет господар и никой няма да има право да ме нарича своя!
Иън се разсмя още по-гръмко, когато Боунс ме изгледа, сякаш иска да ме удуши.
— О, кукло, нещо не си разбрала някои неща. Ти би могла да предизвикаш Макс за да спечелиш свободата си, ако той беше глава на свое семейство. Но той не е. Той все още се намира под моето управление, а ти, чисто новото попълнение в семейството ми, нямаш право да ме предизвикваш в продължение на една година. Този закон е създаден, за да се попречи на безразсъдните новородени вампири да вземат в ръцете си повече, отколкото могат да понесат по време на първата си година след промяната — обясни Иън. — Така че, както се оказа, в края на краищата явно не се е налагало да отвличам хората ти, защото ти сама току-що падна в ръцете ми. И се опасявам, че имаш още триста шейсет и пет дни, преди да отправиш същото предизвикателство към мен. Чудя се с какво ли да запълним това време.
Усмивката на Иън ми подсказа, че той вече има някои идеи. Изругах наум. Мамка му, защо не се бях постарала да науча повече за семействата и произхода, преди да ми хрумне, че това е добра идея? Защо бях позволила на заслепяващата ме нужда да отмъстя на баща си да ме накара да скрия плана си от Боунс? Менчерес беше казал, че желанието за мъст е най-празното чувство. Очевидно, освен това то караше хората да постъпват по най-глупашкия начин.
— Само че аз вече принадлежа на Боунс — казах, изигравайки като последна възможност коза за правото на собственост. — Той ме е хапал и е правил неща с мен, които се считат за престъпни поне в няколко щата!
— Произходът бие по сила правото на собственост, мили мой Жътварю — с копринен глас рече Иън. — Така че Криспин несъмнено ще пази мили спомени за времето ви, прекарано заедно… но и само със спомените ще си остане.
— Не съм съгласен, Иън — отвърна Боунс и изпъна рамене. — Прав си, произходът бие правото на собственост. Но ти нямаш право над нея, ако тя ми е съпруга.
Иън изглеждаше толкова объркан, колкото се чувствах и аз самата.
— Но тя не е — той изтъкна очевидното.
Боунс извади нож от джоба си. Напрегнах се, предполагайки, че започваме войната за освобождение. Но Боунс просто прокара камата по ръката си, а после хвана с окървавената си длан моята.
— По силата на кръвта ми ти си моя съпруга — рече той ясно. После ми каза по-тихичко: — Представях си нещо доста по-романтично за този момент, Котенце, но обстоятелствата не го позволяват.
— Сигурно си полудял — викна Иън, вадейки собствения си нож от панталоните.
— Не мърдай! — прогърмя глас в същия миг.
Иън замръзна, а Боунс, който тъкмо понечваше да насочи ножа си към него, също застина. Тъмнокоса фигура се движеше по пътеката и всички се заотместваха, за да направят път. Нямаше нужда да видя лицето му, за да се досетя, че това е Менчерес. Могъщата сила, струяща от него, сама ми разкри, че той върви към нас.