— Добре дошла у дома, Кат.
Глава 5
Къщата, в която бях отраснала, се намираше в черешова овощна градина, изглеждаща запусната от години. Навярно от момента, в който бяха убити баба ми и дядо ми. Ликинг Фолс в Охайо бе място, което не вярвах, че някога ще видя отново, а плашещото бе, че времето в това малко градче сякаш бе застинало. Боже, тази къща щеше да придобие зловеща слава. Между стените й бяха намерили смъртта си четирима души. За двама от тях се предполагаше, че са били заклани от собствената им внучка, която бе превъртяла, а сега и тази втора двойка.
По ирония на съдбата последния път, когато се бях изкачила на предната ни веранда, в къщата се бе случило първото двойно убийство. Болката избухна в мен отново, когато в съзнанието ми се върна спомена за проснатото на кухненския под тяло на дядо ми и на червените отпечатъци от дланите на баба ми, оставени по стъпалата, по които се бе опитала да изпълзи.
С Дейв огледахме кухнята, внимавайки да не докосваме нищо.
— Телата огледани ли са? Нещо открито ли е?
Тейт се прокашля.
— Телата все още са тук. Кат. Дон нареди да не бъдат местени, докато ти не ги огледаш. Нищо не е било конфискувано.
Страхотно. Дон бе по-умен, отколкото бе добре за него.
— Снимани ли са вече? Документирани? Можем ли да ги разпорим, за да ги огледаме по-добре?
Хуан примигна заради избора ми на думи, но Тейт кимна. Къщата бе обградена от войниците ни, в случай че това се окажеше капан. Наближаваше пладне, така че донякъде бяхме в безопасност. Вампирите мразеха да стават рано. Явно това тук бе инсценирано специално за мен и можех да се обзаложа, че който и да бе виновен затова, спеше разкрасяващия си сън.
— Добре тогава. Да започваме.
Час по-късно Купър бе на път да се пречупи.
— Ще повърна.
Погледнах към останките, които преди бяха принадлежали на щастливата двойка. Да, мургавото лице на Купър определено бе позеленяло.
— Ако повърнеш, ще го изядеш от пода, войнико.
Той изпсува и аз се върнах към огледа на тялото пред себе си. От време на време чувах как стомахът му се бунтува, ала той преглъщаше смело и продължаваше да работи. Все още таях надежда за способностите му.
Ръката ми се натъкна на нещо странно в гръдната кухина на жената. Нещо твърдо, което не бе кост. Извадих го внимателно, без да обръщам внимание на ужасните звуци, които се чуваха, докато го измъквах.
Тейт и Хуан напрегнато се приведоха над мен.
— Прилича на някакъв камък — отбеляза Тейт.
— Какво пък трябва да означава това? — зачуди се Хуан.
Вкамених се като камъка в ръката ми. Изкрещях наум.
— Не е камък. Това е парче варовик. От пещера.
— Останете в периметър от осем километра и половина. Ако се приближите повече, ще чуят пулса ви. Не искам въздушно подкрепление, нито радиовръзка. Само сигнали с ръце, не искам да издадем броя ни. Ще вляза през входа на пещерата и вие ще ми дадете точно трийсет минути. Ако не изляза, ще изстреляте ракета и ще я взривите, после ще задържите периметъра и ще си пазите кожите. Ако нещо друго, освен мен, излезе от тази пещера, стреляйте, докато не се уверите, че е мъртво. И после продължете да стреляте.
Тейт ядно се обърна към мен:
— Това е скапан план! Ракетата ще убие само теб, по-късно вампирите просто ще се изкопаят. Ако не излезеш, ние влизаме. Точка.
— Тейт е прав. Няма да взривяваме, преди да ми се е отдала възможност да ти покажа наденичката си. — Дори Хуан изглеждаше притеснен. Циничният му коментар звучеше някак вяло.
— Няма начин, Кат — съгласи се с тях Дейв. — Прекалено много пъти си ми спасявала задника, че да натисна спусъка.
— Това да не ви е демокрация. — Гласът и думите ми бяха ледени. — Аз взимам решенията. Вие ги изпълнявате. Не схващате ли, ако не изляза до трийсет минути, значи съм мъртва.
Говорехме, докато летяхме с хеликоптера, за да попречим на някой вампир да ни подслуша. След като бях намерила парчето варовик, параноята напълно ме бе завладяла. Не ми се искаше да го повярвам, но не виждах кой друг можеше да го е оставил там, освен Боунс. Това напомняне за пещерата бе прекалено лично, за да бъде отправено от Иън.
Боунс бе единственият, който знаеше за пещерата и всичко останало. От мисълта, че е разкъсал онези хора, ми прилоша. Какво ли му се бе случило през тези четири години, за да го промени до такава степен, че да извърши подобно отвратително дело? И точно затова ми бяха нужни само трийсет минути. Или аз щях да го убия, или той мен, но при всички положения щеше да приключи бързо. Боунс никога не увърташе, а и сега нямаше да очаква щастливо одобряване. Не и като се имаше предвид, че току-що ми бе пратил букет от разчленени човешки тела.