Глава 6
Дани? — ахнах невярващо. — Дани Милтън? Ти ли си причината да си довлека задника тук чак от Вирджиния?
Дани също не се радваше да ме види.
— Ти съсипа живота ми! — нададе вопъл той. — Първо приятелят ти изрод ми осакати ръката, после се оказва, че не си мъртва, а сега тези създания ме отвлякоха! Ненавиждам деня, в който те срещнах!
Изсумтях.
— И аз, задник такъв!
Лазарус ме изгледа подозрително.
— Той каза, че си била влюбена в него. Сега само се преструваш, за да не го убия.
— Искаш да го убиеш? — Навярно бях ужасена от факта, че оставаха по-малко от петнайсет минути, или пък просто ми бе дошло до гуша. — Давай! Ето, ще ти помогна!
Извадих пистолета от панталоните си и стрелях по Дани от упор. Лазарус и останалите вампири останаха като поразени от настъпилия обрат и аз се възползвах. Следващият откос улучи Лазарус право в лицето. Не си направих труда да стрелям в сърцето му, защото ми трябваше жив. Имаше информация за мен, ако оживеех да я чуя, затова изпразних пълнителя в него, докато със свободната си ръка хвърлях ножове по останалите петима.
Те ми се нахвърлиха. Зъбите им се забиваха в кожата ми и я разкъсваха, преди да ги отхвърля от себе си. Борбата се водеше с невероятна бързина, претъркалях се по остри камъни, удрях и режех всяка плът, която не бе моята собствена. Бях наясно, че секундите изтичат, докато се борех да задържа ножовете в ръцете си, а зъбите им далеч от гърлото си. Все пак едно бе да умра заради Боунс, без значение дали бе откачил, или не. А съвсем друго — заради сополивия кретен Дани Милтън. Определено можеше да се твърди, че все още му имах зъб.
Елиминирах и последния вампир, забивайки острие в сърцето му, а часовникът ми показваше по-малко от трийсет секунди. Лазарус, който не бе умрял, след като изпразних цял пълнител във физиономията му, сега пълзеше към Дани, който, все още жив, стенеше безпомощно и опитваше да се отдръпне. Нямаше достатъчно време, за да изкопча информация от Лазарус, камо ли да го убия и освен това да спася Дани. Едва ли имаше време дори само за едното.
Без да се замислям и за миг, сграбчих Дани и го метнах на рамо, тичайки към изхода на пещерата. Той пищеше заради друсането и ме псуваше между задъханите си поемания на въздух. Часовникът показа нула, точно когато огреният от слънцето вход на пещерата се показа пред мен. Чух зад себе си Лазарус, който също тичаше, ала бе прекалено назад. Нямаше да успее. Нито пък аз. Времето бе изтекло.
Вместо експлозията, която очаквах обаче, чух гласове. Точно на входа имаше раздвижване. Две фигури влизаха в пещерата и за малко да ги връхлетя. Тейт и Дейв. Изкрещях, понеже знаех, че няма да ме разпознаят в мрака.
— Не стреляйте!
— Не стреляйте, Кат е! — изкрещя Тейт.
Станалото след това се случи мигновено, въпреки че в спомените ми винаги ще остане като на забавен каданс.
— Приближава враг, целете се високо! — викнах и приклекнах, за да им дам възможност да стрелят. Тейт, който не се бе отпуснал, стреля на сляпо в мрака зад гърба ми. Дейв обаче, който бе свалил оръжието си, за да се опита да ме види в ужасната тъмнина, се оказа лице в лице с Лазарус.
Чу се отвратително гъргорене, когато артерията му бе разкъсана. Изкрещях, хвърлих Дани и хукнах към Дейв. Лазарус го запрати с псе сила върху мен и тялото на Дейв ме събори на пода. Гореща кръв опръска лицето ми и аз стиснах шията му, безрезултатно опитвайки се да спра изтичането на кръвта. Насред всичко това Тейт не спираше да стреля, но Лазарус го блъсна в стената на пещерата и избяга навън. Загърмяха нови откоси, когато останалите войници започнаха да стрелят по бягащия вампир.
— Имаме ранен, имаме ранен!
Хуан се втурна в пещерата с извадено фенерче, следван по петите от Купър и още трима. Разкъсах ризата си, за да притисна раната на врата на Дейв.
Дейв едва говореше, но не спираше да се опитва:
— Не ме… оставяй… умра…
Имаше само една възможност. Но навярно и тя вече не съществуваше.
— Дръж го — подвикнах на Хуан. Сетне се затичах обратно към вътрешността на пещерата, също така бързо, както я бях напуснала. Щом стигнах до първото тяло, го вдигнах и го метнах на рамо, после се затичах обратно.
— Какво правиш? — попита ме Купър.
Не му обърнах внимание, грабнах един нож и прерязах дълбоко гърлото на мъртвия вампир. Кръвта закапа, но не бе достатъчно. Отрязах главата на кръвопиеца изцяло и обърнах тялото му с краката нагоре. Сега върху Дейв потече струя морава течност.