— Кат?
Тейт се протегна и ме докосна, но аз се отдръпнах. Пулсът му бумтеше в ушите ми и можех да надуша кръвта, потта и сълзите му. Това бе целта. Сега можех да подуша него, както и всички останали.
— Не ме докосвай. Изчакайте… — Свих ръце в юмруци. Като в мъгла си спомних как Боунс ме хвърли на леглото и ми попречи да прегриза гърлото му. Преодолей го, Котенце, ще отмине…
Няколко пъти поех дълбоко дъх и вече отново можех да мисля. Безпогрешно открих мястото, където бе лежал Лазарус, след като го прострелях. Дълбоко и дълго душих кръвта му, после я облизах и оставих миризмата да нахлуе в носа ми. Обърнах се към Тейт с мрачно задоволство.
— Надушвам следата му. Дай ми радиостанцията и ме последвайте с кола. Като спра да се движа, значи съм го пипнала. Ще видим какво знае.
— Кат… — Тейт загледа с почуда ръцете си и после огледа пещерата. Знаех, че долавя повече, отколкото някога въобще бе усещал със сетивата си. — Чувствам се…
— Знам. Да вървим.
Глава 7
Куршумите забавяха Лазарус, среброто бе отрова за вампирите. Той бе използвал силата си, за да се самоизлекува, ала тъй като още не се бе хранил, не тичаше толкова бързо, колкото умееше. Повечето от кръвта на Дейв се бе разляла по пода, вместо в устата му, а вампът бе офейкал сред дърветата, без да спира задруга закуска. Бях по-бърза от когато и да било и го настигах, миризмата му ми сочеше пътя като невидима следа. Пък и познавах тези гори. Тук ме бе обучавал Боунс. С лекота прескачах дупките и коренищата, в които се спъваше Лазарус, а спомените ме връхлитаха безмилостно. Почти чувах гласа му зад себе си, подигравателния му английски акцент:
Това ли е най-доброто, на което си способна, Котенце? Само това ли можеш да покажеш? Ако се движиш толкова бавно, ще свършиш като руменина по страните на някой вамп… Хайде де, Котенце! Това е битка на живот и смърт, не чаено парти!
Господи, колко го бях мразила тези първи няколко седмици! Но бих направила всичко, за да върна времето назад и отново да изживея онези моменти. Спомените ме принудиха да се затичам още по-бързо. Надушвах, че Лазарус е на около осем километра пред мен. Той все още не можеше да ме усети, защото вятърът духаше срещу мен, но скоро щеше да ме чуе. Надявах се, че се страхува. А ако не — скоро щеше да започне.
Лазарус изскочи от гората, за да пресече шосето, като избягваше колите. Минути по-късно го последвах. Засвириха спирачки, когато шофьорите рязко спираха, объркани от замъглените петна, изскочили пред автомобилите им. Преследвах Лазарус през задни дворове и железопътни линии, като стопявах разстоянието помежду ни. Вече го виждах, бе едва на около километър и половина пред мен и се насочваше към едно езеро. Не биваше да му позволявам да влезе във водата. Щеше да ми се изплъзне заради нуждата ми да дишам. Замислих се за нещо, което да ме вдъхнови, и отново в съзнанието ми изникнаха две кафяви очи.
Не се тревожи, сладурче. Ще се върна преди да се усетиш.
Това бяха последните думи, които Боунс ми каза. Бе последният път, когато чух гласа му. И това бе цялата мотивация, която ми бе нужна. Може би, ако тичах достатъчно бързо, щях да върна времето назад, да усетя отново ръцете му около себе си…
Нахвърлих се върху Лазарус откъм гърба му на по-малко от двайсетина метра от брега. Сребърният нож в ръката ми се заби в сърцето му и аз завъртях оръжието. Още не. Първо трябваше да пропее.
— Как се чувстваш, Лазарус? Боли, нали? А знаеш ли какво боли истински! Ако ножът мръдне и влезе само още малко по-навътре…
Лекичко завъртях острието. Той схвана картинката и застина, а сребристите му очи светнаха в зелено.
— Пусни ме веднага — заповяда ми с плътен глас.
Изсмях се злобно.
— Добър опит, но само толкова. Внушението не работи при мен, приятелче. Знаеш ли защо?
За пръв път му показах зеления огън в очите си. Преди не бе успял да го види заради куршумите, които изстрелях в лицето му.
Лазарус се вторачи неразбиращо в блесналите ми очи.
— Невъзможно е. Ти дишаш, сърцето ти бие… невъзможно е.
— Да, нали? Животът е гаден, а после някой те наръгва.
Чу се свистене на гуми от спираща кола, а после и бързо приближаващи се стъпки. Не бе необходимо да се извърна, за да разбера, че зад мен са Тейт, Хуан и Купър.