— Ами „Пис, пис, котенце“?
— Преди години Хенеси, вампирът, който ръководеше делата на губернатора, ме познаваше като Кат. Явно го е споменавал тук-там.
Дон потърка чело — знак, че е уморен. Всички бяхме уморени, но аз не можех да спя — щом затворех очи, все виждах разкъсаното гърло на Дейв.
— Предполагам, от значение е само фактът, че Лазарус не е знаел настоящата ти самоличност. Сега да минем към следващия въпрос. Засекли са, че си тичала с около сто и трийсет километра в час, докато си преследвала Лазарус, а неколцина от екипа разказаха, че като си излязла от пещерата, си имала кръв по лицето. Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?
Дон не беше глупак. Знаеше, че предишният ми рекорд бе малко под сто километра в час. Като се прибави този факт към повишеното ниво на антитела в кръвта ми, не е чудно защо беше толкова подозрителен. Тримата мъже от отряда ми категорично отричаха да е имало някакви необичайни дейности и обвиняваха брамс за странните резултати от медицинските си прегледи. Че коя бях аз, да го улеснявам в търсенето му на истината?
— Не.
Дон въздъхна и бутна стола си назад, за минута остана втренчен в стената. Когато се обърна, вече се бе отказал от този разпит.
— Простреляла си Дани Милтън. Да не би това да е някаква нова тактика при преговори за живота на заложник, която да не ми е известна?
Звучеше почти като похвала. Дани нямаше много почитатели, особено след като бе разкрил прикритието ми, което бе довело до гибелта на Дейв.
— Исках да отвлека вниманието на вампирите. Получи се.
— Да, така е. Сега той е в програмата за защита на свидетели. Не мисля, че е чак толкова глупав, че отново да тръгне да се хвали с теб. Не че има какво да разкаже. Чистачите се занимаха с него.
Чистачите. Добро название за промиващите мозъци. Прииска ми се да го бях простреляла в главата, вместо в тялото. Тогава нямаше да се налага да избирам между това да го спася или да пробода Лазарус, и Дейв още щеше да е жив. Сега бях набрала на Дани за три неща: за девствеността си, за това, че ме издаде на полицията преди години, и за Дейв.
— Кат — Дон се изправи и аз последвах примера му. — Знам, че обвиняваш себе си. Всички харесваха Дейв. След като прочетох докладите, съм на мнение, че сам е допуснал грешката, довела до смъртта му. Трябвало е да остане бдителен, вместо да сваля оръжието си. Тази грешка е коствала живота му. Давам ти две седмици отпуск. Без тренировки, без вербуване, без обаждания и разходки дотук. Прочисти съзнанието си и се отърси от вината. Човек трябва и да живее, не само да съществува.
Изсмях се нерадостно.
— Да живее? Готина идея. Ще пробвам.
Глава 8
— Кат, радвам се да те видя отново.
Дон звучеше учтиво, но съдейки по изражението му, предстоеше да ме вбеси. Беше първият ден след принудителното ми излизане в отпуск и всъщност се радвах да се върна на работа. Прекарах почивката си или в самообвинения за смъртта на Дейв, или тъжейки заради факта че завинаги бях загубила Боунс. В представите ми той все още бе в пещерата, чакайки, в случай че някога реша да се върна при него. За подобреното ми обоняние миризмата му бе толкова слаба, че на практика бе едва доловима. Боунс не бе стъпвал в пещерата от години.
Така че — да се върна в мелницата, където животът ми бе в постоянна опасност? Звучеше ми добре.
— Има нещо, което не знаеш — продължи Дон. — Реших да не ти се обаждам веднага, но вече е време да те информирам.
— За? — Кратка, леденостудена дума. — Какво реши да скрие от мен Ваша мъдра светлост?
Той се намръщи.
— Не ставай гадна. Взех решението си въз основа на информацията, с която разполагах тогава. Тъй като ти самата все още се бориш с последиците от взето грешно решение, не бива толкова прибързано да ми хвърляш обвинения.
Оох, той мина в защита. Това не бе добър знак.
— Добре, изплюй камъчето. Какво не знам?
— След като Дейв загина, разбираемо ти бе объркана. Затова и те пуснах в отпуск. Четири дена по-късно ми се обадиха от програмата за защита на свидетели. Дани Милтън е изчезнал.