— Какво? — Скочих и стоварих юмруци върху бюрото му. Листата върху него подскочиха. — Как можа да не ми кажеш? Заради това подсмърчащо лайно не убих Лазарус и вследствие на това умря Дейв!
Дон ме изгледа спокойно.
— Не ти казах именно заради начина, по който реагираш в момента. Дейв бе войник, преди да те срещне, Кат. Знаеше какви са рисковете. Не му отнемай това. Така ще го направиш по-малко мъж, отколкото бе.
— Запази си проповедта за неделя, отче — троснах се. — Има ли някакви новини за Дани? Намерили ли са тяло или нещо друго? Как, мамка му, е изчезнал четири дни след напускането ни на Охайо? Не беше ли настанен в обезопасено жилище, както ви инструктирах?
— Закарахме го със самолет до Чикаго и го оставихме в болница под охрана. Честно казано не знаем какво е станало. Тейт лично отиде на място след изчезването му. Не намери нищо. От тогава няма ни вест ни кост от Дани Милтън.
— Бил е вампир. — Отговорът ми бе изстрелян на мига. — Само вампир може да влезе и излезе така лесно, без да бъде забелязан от пазачите. Навярно е промил съзнанията им, така че да забравят, че са го виждали. Трябва да е оставена някаква следа на мястото. Вампирите винаги оставят — това е като визитната им картичка! Отивам в онази болница.
— Не, няма да ходиш. Мястото бе проверено и фотографирано, но не това е проблемът сега. Въпросът е дали Дани е все още жив и ако е така, дали застрашава нас. Има ли нещо, което да си казвала пред него, което може да бъде използвано срещу теб? Въпреки че изтрихме паметта му, съществува ли някакъв риск, за който да се сещаш?
Съзнанието ми бе прекалено завладяно от хитрия начин, по който Дани бе отмъкнат. Трябваше да има следа. Просто Тейт не я бе открил.
— Нека разгледам снимките. После ще помисля над проблема.
Той раздразнено изръмжа.
— Ще ти ги дам. Дори ще ти направя още една услуга. Всички предмети, конфискувани от мястото на престъплението, са тук в централата, до последното парче бинт. Ще наредя да ги отнесат в кабинета ти, за да си изгубиш времето, но когато свършиш, ще ми кажеш дали Дани може да разкрие нещо, което да ни застраши.
Изсумтях грубо.
— Ще го направя, Дон.
Трийсет минути по-късно разглеждах снимките от болничната стая. Дон беше прав. Всичко изглеждаше наред. Дори иглата на системата, измъкната от ръката на Дани, лежеше прилежно поставена на леглото, сякаш очакваше следващата вена, в която да бъде забита. Нямаше отпечатъци от стъпки, от пръсти, нямаше кръв, никакви телесни течности, дори чаршафите не бяха намачкани. И телепортиране не би било толкова прецизно. Може би това се бе случило. Може би Дани бе изпарен на място. Това направо си струваше да го кажа на Дон, само за да наблюдавам физиономията му.
След като в продължение на час прехвърлях снимките, пристъпих към личните и медицинските вещи, набутани в друга неголяма кутия. Чифт обувки, чиито подметки дори не бяха изтъркани. Дрехи, бельо, чорапи, пяна за бръснене (изцърках малко върху бюрото си — да, беше обикновена пяна за бръснене), памук, бинтове, игли за спринцовки с внимателно закрепени капачета, подплатени хартиени кърпички, часовник…
Пред очите ми причерня. Ръката, която протегнах, за да взема часовника, трепереше толкова силно, че на два пъти не успях. Сърцето заблъска в гърдите ми и ми се стори, че ще припадна. Познавах този часовник. Все пак — преди беше мой.
За всеки друг той бе просто стар часовник. Нищо особено, не беше скъпа марка, просто обикновен часовник, който можеше да принадлежи и на мъж, и на жена. Семплостта му бе нарочно търсена, за да не привлича вниманието, но часовникът имаше една екстра, която никак не бе стандартна. Ако се натиснеше едва забележимия бутон отстрани, се включваше пейджър. Пейджър, който ловеше сигнал само на къси разстояния и бе един-единствен в света. Веднъж този бутон ми бе спасил живота и последния път, когато зърнах часовника, бе, когато го свалих от китката си и го оставих върху бележката, с която се сбогувах с Боунс.
Ако бях отишла в Чикаго, щях да намеря часовника. Ако поне този път Дон не ме бе държал в неведение, щях да отида там. Аз, не Тейт. Боунс едва ли не ми бе оставил проклетия си телефонен номер. Пейджърът работеше само в радиус от около осем километра. Боунс е бил толкова близо, чакал е да види дали ще дойда и ще натисна бутона.
Стисках часовника толкова силно, че формата му се отбеляза върху кожата ми. Нямах представа как Боунс бе разбрал за Дани или за случилото се, но бе реагирал бързо. Просто аз не бях получила съобщението навреме.