Липсата на отговори на тези въпроси ме възпря да направя някоя глупост, като например да му се хвърля на врата, както ми се искаше. Щом Боунс не изглеждаше изненадан да ме види, значи е знаел, че ще съм тук. Но откъде е разбрал? И най-важното: Как ме е открил? Какво иска?
Сега не бе подходящият момент да разбера това. Все пак бе сватбата на Дениз. Нямаше да я съсипя, правейки сцена. Благодаря на Бог и на вси светии, помислих си, задето майка ми не оглежда шаферите. Тя нямаше да се поколебае да съсипе специалния ден на Дениз с гръм и трясък. Каквото и да бе намислил Боунс, щях да се разправям с него след сватбата.
Или пък щях да припадна.
Без повече драми заех мястото си до Фелисити. Когато Дениз закрачи по пътеката, братовчедка й се приведе към мен и изсъска в ухото ми:
— Дори не си и помисляй да припарваш до готиния, вече съм си го заплюла.
— Млъквай — отвърнах, но достатъчно тихо, че да не ме чуят гостите.
Дланите ми се потяха и усещах коленете си като желе. Как въобще щях да издържа церемонията? Близостта до Боунс бе невероятна. В продължение на четири и половина години бях бленувала за него, а сега можех да протегна ръка и да го докосна. Дори не ми се струваше реално.
Ранди пое Дениз от баща й и двамата се хванаха за ръце. Служебното лице започна церемонията, без обичайните религиозни препратки и сватбени клетви. Боунс и останалите шафери се обърнаха, за да гледат говорещия в очите.
Церемонията премина като в мъгла. Наложи се Фелисити да ме сръга с лакът, за да поема букета на Дениз, когато настана мига за размяната на халките. Когато длъжностното лице най-накрая ги обяви за съпруг и съпруга, изпитах облекчение. Колко отвратително от моя страна. Това бе сватбата на най-добрата ми приятелка, а аз исках тя да свърши, за да успея да си поема дъх и да се стегна.
Дениз и Ранди минаха обратно по пътеката и аз едва ли не се затичах, когато дойде моят ред. Филип се опита да ме накара да забавя ход, но аз го дръпнах за ръката, за да го накарам да побърза.
— Налага се да отида до тоалетната — отчаяно го излъгах. Трябваше да се усамотя, за да възвърна вътрешното си равновесие. — Кажи на Ноа да не ме чака, ще дойда направо за снимките.
Още щом излязохме от параклиса, се затичах към дамската тоалетна, а букетът ми остана да лежи на земята, където го бях пуснала.
Тоалетната се намираше в другия край на клуба. Влязох и се свлякох на пода край мивката. О, Боже, о, Господи! Като го видях, всичките чувства, които се опитвах да забравя, се завърнаха с гръм и трясък и безжалостна мощ. Трябваше да се овладея. Бързо. Отпуснах глава на свитите си колене.
— Здравей, Котенце.
Бях толкова вглъбена в себе си, че не чух, когато Боунс влезе. Гласът му бе нежен, както го помнех, а английският му акцент — съблазнителен. Както винаги.
Вдигнах рязко глава и докато добре подреденият ми живот се срутваше около мен, намерих най-абсурдното нещо, за което да се разтревожа:
— Боже, Боунс, това е дамската тоалетна! Ами ако някой те види?
Той се засмя ниско и съблазнително. Целувките на Ноа имаха по-малко въздействие върху мен.
— Все още ли си толкова срамежлива? Не се безпокой, заключих вратата след себе си.
Ако това трябваше да ме успокои, то всъщност постигна обратния ефект. Скочих на крака, но нямаше накъде да бягам. Той бе блокирал единствения изход.
— Как само изглеждаш, сладурче. Не мога да кажа, че предпочитам кафявата коса, но колкото до останалото… много си сладка.
Боунс прокара език по вътрешността на долната си устна и очите му се плъзнаха по тялото ми. Горещината от погледа му като че ли докосна кожата ми. Когато пристъпи напред, аз се долепих до стената.
— Стой, където си!
Той се облегна безгрижно на умивалника.
— Защо се вълнуваш толкова? Да не мислиш, че съм тук, за да те убия?
— Не. Ако искаше да ме убиеш, нямаше да си правиш труда със засада пред олтара. Очевидно знаеш под какво име се подвизавам, така че просто щеше да ме издебнеш някоя нощ, докато се прибирам у дома.
Той подсвирна доволно.
— Правилно, съкровище. Не си забравила как действам. Знаеш ли, че поне три пъти ми предлагаха да убия мистериозния Червенокос жътвар? Един даваше половин милион за главата ти.
Е, не беше кой знае каква изненада. Все пак по същата причина Лазарус се бе опитал да получи чек за задника ми.
— И ти какво отвърна, след като очевидно не си тук, за да ме убиеш?