Лиъм сви рамене.
— Бюрото има ли предположение?
Е, разполагахме с повече от предположение. Знаех, че Лиъм просто е затворил дупчиците върху шиите на Джеръм и Томас с няколко капки от собствената си кръв, преди мъжете да умрат. И бум, два обезкървени трупа, без следи от вампирско ухапване, което да разбуни духовете… освен ако човек не знаеше за какви трикове да следи.
Отвърнах му с въпрос:
— И ти имаш, нали?
— Знаеш ли какво е моето предположение, Катрина? Че си толкова сладка на вкус, колкото и изглеждаш. Всъщност за нищо друго не мога да мисля, откакто влезе в къщата.
Не се съпротивлявах, когато Лиъм се приближи още повече и повдигна брадичката ми. В края на краищата това щеше да го разсее повече от всичко друго, което можех да измисля.
Усетих хладните му устни върху моите, вибриращи от извиращата енергия, дарявайки устата ми с приятно гъделичкане. Целуваше много добре, знаеше кога да задълбочи целувката и кога наистина да я задълбочи. За минута дори си позволих да се насладя на усещането — Боже, явно четирите години на въздържание си взимаха своя дан! — и тогава се залових за работа.
Обвих ръце около тялото му, прикривайки движението, с което извадих кама от ръкава си. В същото време той плъзна ръце по бедрата ми и напипа твърдите очертания под панталона ми.
— Какво, по дяволите…? — измърмори и се отдръпна.
Усмихнах се.
— Изненада! — И тогава го нападнах.
Ударът щеше да е смъртоносен, но Лиъм бе по-бърз от очакваното. Подкоси краката ми точно когато забивах сребърното оръжие в плътта му, пропускайки на сантиметри сърцето му. Вместо да стана и да възвърна равновесието си, се претърколих, за да избегна ритника, който бе определил за главата ми. Лиъм се хвърли напред, за да опита отново, ала спря, когато три от ножовете ми полетяха и потънаха в гърдите му. По дяволите, отново пропуснах сърцето му.
— Мили Боже! — възкликна Лиъм. Престана да се преструва на човек и позволи на очите си да светнат в зелено, а зъбите му да се покажат. — Ти сигурно си прословутият Червенокос жътвар. И какво доведе страшилището за вампирите в дома ми?
Звучеше заинтригуван, но не и изплашен. Въпреки това изглеждаше по-уморен и започна да ме обикаля, когато скочих на крака и отхвърлих якето си настрана, за да имам по-добър достъп до оръжията си.
— Обичайното — отвърнах. — Убил си хора. Тук съм, за да изравня резултата.
Лиъм извъртя очи.
— Повярвай ми, кукличке, Джеръм и Томас си го просеха. Копелетата ме крадяха. Толкова е трудно да намериш читав персонал в днешно време.
— Продължавай да си говориш, красавецо. Не ми пука.
Разкърших рамене и извадих още ножове. Никой от двама ни дори не мигваше, докато чакахме другия да направи първия си ход. Лиъм обаче не подозираше, че съм наясно, че е повикал помощ. Чувах как гулът тихомълком се промъква към нас, едва размърдвайки въздуха около себе си. Лиъм бърбореше, за да печели време.
Вампирът поклати самообвинително глава.
— Видът ти трябваше да събуди подозрението ми. Говори се, че Червенокосият жътвар има алена като кръв коса и сиви като дим очи. А и кожата ти… ммм, ето това трябваше да ме накара да се замисля. Никога досега не съм виждал човек с толкова красива кожа. Боже, момиче, аз дори нямаше да те ухапя. Е, поне не така, както ти очакваш.
— Поласкана съм, че първо искаш да ме чукаш и едва после да ме убиеш. Наистина, Лиъм, много мило.
Той се ухили.
— Все пак Денят на свети Валентин бе едва преди месец.
Изтласкваше ме към вратата и аз му позволих. Бавно извадих от крачола на панталоните си най-дългия си нож — онзи, който приличаше на малък меч, и го преместих в дясната си ръка. В лявата стиснах ножовете за хвърляне.
Лиъм се ухили още по-широко, когато ме видя да правя това.
— Внушително, но още не си видяла моето копие. Хвърли джаджите си и ще ти го покажа. Можеш дори да задържиш няколко от ножовете, ако искаш. Така само ще стане по-интересно.
Той се спусна към мен, но аз не се вързах. Вместо това метнах петте ножа с лявата си ръка и се извъртях, за да избегна удара на гула зад гърба ми. С едно-единствено движение, което запрати вибрации по ръката ми, с все сила забих острието във врата му.