Дениз и Ранди бяха едни от последните, които напуснаха празненството. След два дена щяха да отпътуват за медения си месец и сега се прибираха в дома й. Целунах ги и им пожелах цялото щастие на света, докато размишлявах над факта, че от пет минути не бях виждала Боунс и Фелисити. Доколкото знаех, двамата още бяха тук.
Неспособна да се въздържа, ги потърсих, следвайки следата невидима енергия, излъчвана от него. Щом ги открих, се заковах като поразена.
Бяха в ъгъла на двора, извън тържествената зала. Беше тъмно като в рог, ала за мен бе лесно да видя всичко. Фелисити бе с гръб към мен и го бе прегърнала. Лунната светлина проблясваше върху кожата на Боунс и освети лицето му, докато се навеждаше да я целуне.
Бяха ме пронизвали, прострелвали, ухапвали и пребивали до безсъзнание безчет пъти, дори с кол ме бяха намушквали. Никое от тези изпитания не можеше и най-бегло да се сравни с болката, която изпитах, когато видях как устните му докосват нейните. Тих звук се изплъзна от гърдите ми, едва раздвижи въздуха, ала това бе стон на истинска агония.
В този миг Боунс вдигна поглед и се вгледа право в мен. Очите му сякаш крещяха: „Не ти ли харесва? Какво ще направиш?“.
Побягнах с все сила, скочих в колата си и рязко включих на скорост. Собственическият инстинкт, който всички вампири притежават, ме изгаряше отвътре. Трябваше да си тръгна, иначе щях да убия Фелисити, а тя всъщност не бе направила нищо лошо. Не, проблемът бе в мен. Тя просто целуваше мъжа, когото обичах и когото бях освободила.
Глава 13
Бях толкова неспокойна, че трябваше да се захвана с нещо. На другия ден вечерта трябваше да разследваме клуб „Жи-Жи“, в който бяха изчезнали две момичета. Телата им не бяха открити, но нещо в начина, по който полицията пренебрегваше връзката на жертвите с клуба, навеждаше на мисълта за вампирско влияние. За щастие заведението бе наблизо, едва на час път. Все още облечена в роклята си на кума, аз пристегнах ножовете към краката си и подкарах право натам. Майната му на подкреплението. Тейт и момчетата можеха да си починат утре вечер. Щях да преследвам вампири и щях да го направя сама.
Петдесет минути по-късно, все още бясна слязох от колата и вече бях прекосила половината паркинг, когато един вик ме накара да се огледам. Край входа на заведението стоеше млад мъж с кръв по шията, който махаше с ръце и викаше за помощ. Никой не му обръщаше внимание. Всички го подминаваха. Чак когато някакъв човек мина през него, осъзнах какво става.
— Ей, приятелче! — извиках и тръгнах към него. — Ела тук!
Няколко глави се обърнаха. Охранителят ми хвърли доста странен поглед, несъмнено се чудеше колко ли пиячка вече бях погълнала. Окървавеният доби изражение на огромно облекчение и като мъглива сянка се втурна към мен:
— Слава на Бога! Никой не ми обръща внимание, а приятелката ми умира! Не разбирам защо всички ме игнорират…
По дяволите. Единственият друг мислещ и чувстващ дух, когото бях срещала, съвсем определено знаеше, че е мъртъв. Повечето призраци бяха просто появяващи се отново и отново частични отражения на някакво отминало събитие. Не бяха уплашени и объркани, без представа защо внезапно никой не им обръща внимание.
— Къде е тя?
Може би всичко това бе напразно. Възможно бе приятелката му да е починала преди години, ала той бе облечен в съвременни дрехи, имаше халка на веждата и пиърсинг на езика. Представете си да вземете такова нещо със себе си във вечността.
— Тук вътре! — Той мина забързано направо през вратата, докато аз трябваше да си пробия път сред навалицата на опашката.
— Търся приятеля си — обясних заради няколкото враждебни погледа. — Знам, че е вътре с оная никаквица, колежката ми.
Това настрои жените на моя страна. Те ме побутнаха навътре с викове: „Върви да го спипаш, мила!“. Охранителят дори не ми поиска личната карта, когато пристъпих на прага. Явно изглеждах на повече от двайсет и една.
Мъртвото момче ме поведе към една врата до тоалетните в далечния край на клуба. Беше заключена, но аз я блъснах силно и тя се отвори. Пред мен се разкри тесен, неосветен коридор, който ни отведе до друга заключена врата. Аха, уединена стая, звукоизолирана. Тътенът от мушката едва се чуваше тук.
Вече не виждах призрака. Само едно момиче, което седеше в кожен стол, обърнато към вратата, и то определено не представляваше смъртна заплаха, освен ако не сметнете за такава лакирането на ноктите на краката. Непознатата ококори очи, щом ме видя.