Боунс ме последва.
— Звучи забавно.
Стояхме на дансинга, в близост до тоалетните. Всеки желаещ да влезе в онази зловеща стая, първо трябваше да мине покрай нас. Бях възразила, че не искам да танцувам с Боунс, въпреки че това бе най-доброто ни прикритие, но той ме замъкна на дансинга по начин, подобен на онзи при първата ни среща.
— Ти си професионален убиец, нали? — попита ме той. — Не можеш да бродиш из онзи коридор с окървавени дрехи и да очакваш никой да не те заподозре.
Роклята ми с лавандулов цвят бе изпръскана в червено. Бях измила ръцете си, но нищо не можех да направя за дрехата. Боунс беше прав — ако се мотаех в онзи коридор или пък на бара, щях да се набивам на очи като гноясал палец. Но така, както бях притисната към него, никой нищо нямаше да забележи.
Само че притискането към Боунс на дансинга действаше зле на самоконтрола ми. Последният път, когато го прегръщах така, бе сутринта, в която го напуснах. Помнех всичко, сякаш се бе случило вчера: как се борех със сълзите си и си повтарях, че да го напусна, е единственото възможно решение.
Да, някои неща не се променяха.
Огледах се, за да се разсея. Нещо, което да ме отвлече от мисълта колко много ми бе липсвала прегръдката му.
— Ти всъщност защо си тук? Мислех, че ще си зает с Фелисити, като се има предвид как ви заварих двамата.
Той повдигна вежда.
— Нима това, че ме видя да я целувам, те разстрои? Не мога да разбера защо. Нали в бележката си ми казваше да продължа с живота си.
Удар под кръста.
Понечих да се отдръпна, но той само затегна прегръдката си. Трябваше или да си стоя мирно, или да направя сцена и вероятно да изпусна убийците.
Продължих да танцувам, изпаднала в мрачно настроение, мразейки факта, че все още толкова много обичам Боунс, докато той, изглежда, изпитваше единствено гняв към мен.
— Те знаеха каква съм, Боунс. Мъжете, които тогава дойдоха в болницата, знаеха всичко от медицинските ми резултати. И знаеха за съществуването на вампирите. Шефът им…
— Дон? — предположи той.
А, значи си беше написал домашното.
— Да, Дон. Каза ми, че цял живот търсил някой, достатъчно силен, за да се бори с вампирите, без да е един от тях. Предложи ми сделка. Щеше да ни намери нов дом, а аз щях да водя отряда му. В замяна щеше да те остави на мира. Само така всички щяхме да останем живи. В противен случай щяха да ни преследват като животни, а и знаеш, че майка ми по-скоро би умряла, отколкото да дойде с теб. Освен това тя би предпочела аз да умра, отколкото да се превърна във вампир. А нека не се заблуждаваме, в крайна сметка ти щеше точно това да пожелаеш!
Боунс изсумтя горчиво и ме завъртя прекалено грубо.
— За това ли била цялата проклета работа? Вярвала си, че ще те превърна във вампир? Мътните го взели, Котенце, изобщо хрумна ли ти да поговорим, преди просто да избягаш?
— Нямаше да има значение. Все някога щеше да настояваш това да се случи — повторих инатливо.
— Трябваше да ми се довериш — измърмори той. — Кога съм те лъгал?
— Кога си ме лъгал ли? — нападнах го. — Какво ще кажеш за това, че отвлече Дани Милтън и го уби? Закле ми се, че никога няма да го докоснеш, но предполагам, че сега той не е в Мексико и не пийва коктейл маргарита, нали?
— Ти ме накара да се закълна, че няма да го убивам, осакатявам, разчленявам, ослепявам, измъчвам, обезкървявам, нито че ще го нараня по някакъв друг начин. Или че ще стоя и ще гледам как някой друг го прави. Трябваше да запазиш тревогата си за някого, който да я заслужава. Дани те предаде при първа възможност. Знаеш, че промитият мозък не издържа на погледа на мастер вампир. Поне негодникът най-накрая се оказа полезен. Каза ми къде живееш. Във Вирджиния. Бях свил кръга до три щата и Дани ми спести малко време. Затова казах на Родни да го убие бързо и безболезнено. Не стоях да гледам.
— Копеле такова — обидих го аз.
Боунс сви рамене.
— От деня, в който съм се родил.
В продължение на няколко минути танцувахме мълчаливо. Продължавах да се оглеждам за издайнически сияещи кожи сред посетителите, но досега двамата с Боунс бяхме единствените нечовеци. Къде сте, кръвопийци? Елате ми, зъбатковци, зъбатковци, зъбатковци.
— Е, откога излизаш с ветеринаря? — попита Боунс.
Сковах се заради подигравателния му тон.
— Не е твоя работа.