Мечът излезе от другата страна. Ококорените очи се вторачиха в мен и миг по-късно главата на съществото тупна на земята. Имаше само един начин да убиеш гул и това бе този.
Лиъм изтръгна сребърните ми ножове от тялото си, сякаш бяха просто клечки за зъби.
— Ти, гадна кучко, сега вече ще те нараня! Магнус ми беше приятел в продължение на повече от четирийсет години!
Това сложи край на закачките. Лиъм ме нападна с невероятна бързина. Нямаше други оръжия, освен тялото и зъбите си, но те бяха страховити. Хвърли се със свити юмруци към мен и в продължение на няколко минути си разменяхме удари, като преобръщахме всяка маса и лампа, която ни се изпречеше. Най-накрая той ме захвърли през стаята и аз се строполих близо до необичайния артефакт, на който се бях възхитила по-рано. Когато Лиъм ме връхлетя, го изритах и го запратих върху витрината със свитъците. Сетне грабнах скулптурата и я запратих към главата му.
Лиъм се приведе и избегна удара, но изруга, когато ценният артефакт се пръсна на парчета зад гърба му.
— Мътните го взели, нямаш ли никакво уважение към предметите на изкуството? Този шедьовър бе по-стар от мен! И как, мамка му, изведнъж се сдоби с такива очи?
Не беше нужно да се гледам в огледало, за да разбера за какво ми говори. Предишният ми сив поглед вероятно сега светеше в зелено като този на Лиъм. Битките изваждаха на бял свят доказателството за смесения ми произход, който дължах на незнайния ми баща.
— Този пъзел от кости е по-стар от теб, а? Значи си на колко, на двеста години? Двеста и петдесет? Силен си. Убивала съм вампири на по седемстотин, които не удряха толкова силно, колкото теб. Забавно ще е да те убия.
Бог да ми е на помощ, но не се шегувах. Не ми доставяше удоволствие, когато забивах колове във вампири и оставях екипа ми да почисти останките след мен.
Лиъм ми се ухили.
— На двеста и двайсет съм, кукличке. В неживи години. Предишните не си заслужава да се споменават, само немотия и нещастие. По онова време Лондон бе клоака. Сега обаче изглежда много по-добре.
— Жалко, че повече няма да го зърнеш.
— Съмнявам се, кукличке. Мислиш си, че ще ти е забавно да ме убиеш? А на мен ще ми хареса да те чукам.
— Да видим какво можеш — присмях му се.
Той прелетя през помещението прекалено скорострелно, за да го избегна и брутално ме цапардоса по главата. В мозъка ми затанцуваха светлини — удар като този би пратил в гроба всеки нормален човек. А мен? Аз никога не съм била нормална, така че докато се борех да надвия гаденето, реагирах мълниеносно.
Проснах се неподвижна на пода с отворена уста и подбелила очи, оголвайки изкусително шията си. Край отпуснатата ми ръка лежеше един от ножовете ми за хвърляне, който вампирът бе извадил от гърдите си. Дали Лиъм щеше да ме срита, докато бяха повалена, или пък щеше да се приближи, за да види колко съм пострадала?
Поетият риск ми донесе късмет.
— Така е по-добре — измърмори Лиъм и коленичи край мен. Плъзна ръце по тялото ми и изръмжа: — На това му се вика човек армия. Тая жена мъкне цял проклет арсенал.
Разкопча ципа на панталоните ми съвсем делово. Навярно щеше да ми вземе ножовете, което бе умно от негова страна. Но когато смъкна панталоните ми до бедрата, спря. Пръстите му докоснаха татуировката на крака ми, която си бях направила преди четири години, след като обърнах гръб на стария си живот в Охайо, за да прегърна новия.
Сграбчвайки шанса си, грабнах камата и я забих в сърцето му. Шокираният поглед на Лиъм се втренчи в мен и застина.
— Мислех си, че след като „Алекзандър“ не ме довърши, нищо не е в състояние да го направи…
Тъкмо щях да направя последното фатално завъртане на ножа, когато и последното парче от пъзела си дойде на мястото. Кораб на име „Алекзандър“. Той е от Лондон и е мъртъв от около двеста и двайсет години. Има аборигенско произведение на изкуството, подарено му от приятел в Австралия…
— Кой от тях си ти? — попитах, държейки здраво ножа.
Само да мръднеше и острието щеше да пробие сърцето му. Но ако кротуваше, без да трепва дори, то нямаше да го убие. Засега.
— Какво?
— През хиляда седемстотин осемдесет и осма година четирима престъпници били осъдени и изпратени в Саут Уелс2, в колониите за затворници, били качени на кораб, кръстен „Алекзандър“. Скоро след като пристигнали един от тях избягал. Година по-късно този престъпник се завърнал и избил всички, с изключение на тримата си другари. Единият бил превърнат във вампир по свой избор, другите двама — насила. Знам кой от тях не си, така че ми кажи кой от другите двама си ти.
2
Ню Саут Уелс, един от югоизточните щати в Австралия, преди векове е бил колония на Великобритания, в която са били заточвани престъпници. — Бел.прев.