Ноа… Да, налагаше се да говоря с него, но не за да му доверя тайните си. А за да му кажа, че между нас всичко е приключило. Бях оставила нещата да продължат прекалено дълго, а това не беше редно. И без това бях гаднярка, но ако оставех да мине още време, само щях да се превърна в още по-голяма кучка.
Около час неспирно крачех из къщата, бях уморена, но знаех, че няма да мога да заспя. Котката ми се отегчи да преследва глезените ми, докато правех опити да протрия дупки от ходене по килима, и се качи на горния етаж. Аз обаче не спирах да крача, а думите на Боунс ме преследваха. Търсех те всеки ден, откакто ме напусна… Ще живееш колкото искаш, такава каквато си сега… Ти опита по твоя начин, сега нека аз опитам по моя…
— Кого залъгвам? — най-накрая раздразнено попитах на глас сама себе си.
Бях много по-слабо притеснена от намеренията на Иън да ме издири, от наградата за главата ми или от каквото и да било друго, отколкото от въпроса дали двамата с Боунс имаме шанс да бъдем заедно. С откритието, че вероятно ще живея още много дълго време, най-голямата пречка пред връзката ни бе отпаднала. Е, разбира се, аз работех за правителствената версия на „Ван Хелсинг и Компания“, а майка ми по-скоро щеше да си избоде очите с игли, отколкото да ме види с вампир… Но ако Боунс се окажеше прав? Ами ако връзката ни не беше обречена? Божичко, след всичките тези години не можех да повярвам, че е възможно отново да ми се наложи да си задавам този въпрос.
Сега от значение беше: Какво съм готова да рискувам, за да разбера отговора?
Глава 16
Когато по-късно през деня влязох в кабинета на Дон, той ме изгледа с прикрито любопитство. То обаче бе заменено от подозрителност, щом затворих врата зад себе си и я заключих. Обикновено се налагаше да ми напомня да я затварям.
— Какво става, Кат? Каза, че е спешно.
Да, така бях казала. Твърдението на Боунс, че Дон е наясно с моето дълголетие, ми бе дало повод за размисъл. Време беше да разклатя лодката.
— Виж, Дон, имам един въпрос и се надявам да ми отговориш откровено.
Той задърпа крайчето на веждата си.
— Мисля, че можеш да разчиташ на честността ми.
— Нима? — попитах рязко. — Добре тогава, кажи ми откога ми го начукваш?
Това го накара да спре да подръпва веждата си.
— Не разбирам за какво говориш…
— Защото ако аз имах намерение да ти го начукам — прекъснах го, — щях да донеса бутилка джин, да пусна някоя песен на Франк Синатра… и да докарам дефибрилатор за инфаркта, който щеше да получиш. Но ти, Дон, ти ми го начукваш от години, а аз не съм получила нито алкохол, нито музика, нито цветя или бонбони, нищо!
— Кат… — Той звучеше притеснено. — Ако имаш нещо да казваш, кажи го. Тази метафора нищо не означава.
— На колко години съм?
— Скоро имаше рожден ден, знаеш на колко години си. На двайсет и седем…
Бюрото му се разби на парчета и трески от махагон се пръснаха в далечния край на стаята. Разхвърчаха се листа, а компютърът му се приземи на килима. Стана по-бързо, отколкото му бе нужно да мигне шокирано.
— На колко години съм?
Дон се загледа в потрошената мебелировка, преди да изпъне рамене и да ме погледне през сега вече празното пространство.
— На деветнайсет или двайсет, ако се съди по плътността на костите ти и по лабораторните резултати. Зъбите ти също са като на толкова годишна.
Краят на пубертета, очевидно тогава тялото ми бе решило да спре да старее. Изсмях се грубо.
— Е, явно няма да ми се налага да се запасявам с кремове против бръчки, а? Ти, безскрупулен копелдак, въобще смяташе ли да ми кажеш някога? Или просто щеше да изчакаш да видиш дали ще живея достатъчно дълго, че сама да забележа?
Той изостави преструвките и ако не го познавах добре, щях да си помисля, че изглежда облекчен.
— Разбира се, все някога щях да те информирам. Когато му дойдеше времето.
— Да, а време има колкото искаш, нали? Кой друг знае?
Крачех напред-назад и го държах под око, а той стоеше кротко сред руините в кабинета си.
— Тейт и главният патолог тук, доктор Ланг. Навярно и асистентът му Брад Паркър.
— Каза ли на Тейт за удължената продължителност на собствения му живот? Или и за това чакаше да му дойде времето?
Дон вече не бе така овладян, стана му неудобно след последните ми думи. Когато се поколеба, аз му се нахвърлих: