— Дори не смей да ми обясняваш, че не знаеш за какво говоря! Онази нощ в Охайо ти ни изследва всичките, и както винаги, всяка следваща шибана седмица след това. Не си ли им казал?
— Не бях сигурен — оправда се той.
— Е, нека тогава те уверя! Всеки от тях изпи по половин литър стара вампирска кръв. Това колко ще им даде? Поне още двайсет години? Знаеш ли, все си мислех, че ни забраняваш да пием вампирска кръв, за да не вземе да ни хареса, особено на мен, но ти повече си се притеснявал за това, нали? Вече си знаел какво е действието й! Как разбра за това?
Тонът му бе студен.
— Преди много години някой, когото познавах, започна да се бори на страната на правдата като мен, после свърши, като хареса повече врага. Цели десетилетия той не остаря. Тогава открих на какво е способна вампирската кръв и затова и лекарството брамс бива толкова прецизно контролирано и пречиствано. То не съдържа тази опасна отрова.
— Тази отрова, както я наричаш, представлява половината от ДНК-то ми — троснах му се аз. — Затова ли не ти пука, когато заминавам със задача, която може да ми коства живота? Защото по този начин просто ще имаш една змия по-малко, за която да се тревожиш?
— Първоначално това беше причината — грубо отвърна той и се изправи. Разпери ръце. — Погледни се. Ти си като бомба със закъснител, облечена в кожа. Цялата тази сила, всичките тези нечовешки способности… Вярвах, че ще се отегчиш от ограниченията и че ще се отърсиш от тях. Че окончателно ще прекрачиш границата. Затова и когато се присъедини към екипа ни, казах на Тейт да бъде готов да те убие. Но ти никога не се поколеба и не се поддаде на желанието да получиш още повече мощ. Честно казано… беше вдъхновяващо. — Дон се усмихна със самоукорителна усмивка. — Преди пет години нямах никаква вяра в човешкия характер, изложен на свръхестествено влияние. Когато те открих, мислех, че ще се предадеш още по-бързо заради онова, което тече във вените ти. Да, първоначално те пращах на най-рискованите мисии, за да увелича до максимум ползите от сътрудничеството ти, преди да се обърнеш срещу нас и да се наложи да те елиминираме. Това обаче не се случи. Ти, която носиш в гените си същата поквара, прекършила толкова други, доказа, че си най-добрата измежду нас. Накратко и без да драматизирам, ти ми върна надеждата.
Зяпнах го. Той не отмести поглед от моя. Най-накрая свих рамене.
— Вярвам в онова, което върша, независимо дали ми имаш доверие, или не. Взимам си седмица отпуск, за да обмисля всичко и да реша каква ще е следващата ми стъпка. Когато се върна, ще си поговорим отново, при това заедно с Хуан, Тейт и Купър. Ще им кажеш за последствията от изпиването на онази кръв. За едно нещо бъркаш, Дон. Не вампирската кръв покварява — въпросът е дали човекът, който я пие, е покварен поначало. Но не се налага да вярваш на моите думи. Погледни момчетата. Те почувстваха същата сила, почувстваха колко различни може да ги направи кръвта… но въпреки всичко не станаха зли. Кръвта не те променя, тя само те подсилва, за добро или лошо. Запомни думите ми, макар да ми се струва, че ще се наложи да ти ги повторя.
— Кат. — Дон ме спря, когато сритах отломките, за да отворя вратата. — Ти ще се върнеш, нали?
Спрях с ръка на бравата.
— О, ще се върна. Независимо дали това ти харесва, или не.
Същата вечер не се изненадах, когато долових промяна в енергията в дома си. Бях в кухнята и подгрявах замразената си вечеря в микровълновата, когато внезапно осъзнах, че не съм сама.
— Учтиво е да се почука — казах, без да се обръщам. — Входната ми врата не е счупена, нали знаеш.
Усещането за силата стана по-наситено, когато Боунс влезе в кухнята.
— Да, но така е по-драматично, не мислиш ли?
Микровълновата изпиука. Извадих вечерята, взех си вилица и седнах на масата. Боунс се настани на стола срещу мен и започна да ме наблюдава със сдържана предпазливост.
— Няма да си правя труда да ти предлагам ядене — рекох рязко. — Шията ми и аз знаем, че вече си се нахранил.
Леко смръщване докосна изражението му.
— Казах ти, че не ставаше въпрос за хранене.
— Не, беше за да докажеш гледната си точка. — Набучих хапка на вилицата си и задъвках. — Следващия път дали ще можеш да ползваш нещо различно от югуларната ми вена за доказателство?
— Не беше тази вена. Ако беше тя, щеше да припаднеш прекалено бързо, а аз исках да имаш време да обмислиш решението си дали да ме убиеш, или не. — Отвърна Боунс и се вгледа в мен. — Затова хапех около нея и ти се стори по-дълго… а и така можех да се насладя на вкуса на кръвта ти, вместо просто да преглъщам това, което се излива в устата ми.