Ако това бе възможно, щях да кажа, че Лиъм бе дори по-удивен, отколкото когато го пронизах в сърцето.
— Само неколцина души в целия свят знаят тази история.
Заплашително мръднах острието и то потъна милиметър по-навътре. Той схвана.
— Иън. Аз съм Иън.
Мамка му! Върху мен лежеше мъжът, който преди почти двеста и двайсет години бе превърнал във вампир любовта на живота ми. Каква ирония.
Лиъм, или Иън, бе убиец, както сам бе признал. Служителите му може и да бяха откраднали от него, или пък не — на света никога не липсваха глупци. Когато ставаше дума за собствеността им, вампирите се ръководеха от собствени правила. Те бяха абсолютни териториални същества. Ако Томас и Джеръм са знаели какъв е той и въпреки това са крадели от него, значи са знаели какви ще бъдат последствията. Но не това задържаше ръката ми неподвижна. Най-сетне ми се изясни една съвсем проста истина — може и да бях зарязала Боунс, но не можех да убия мъжа, отговорен за срещата ми с него.
Да, наречете ме сантиментална, ако щете.
— Лиъм, или ако предпочиташ Иън, слушай ме много внимателно. Ще извадя ножа и ти ще избягаш. Сърцето ти е наранено, но ще оздравееш. Дължах някому един живот и ти ще си щастливецът, с който ще се издължа.
Той ме зяпна. Светлините от блесналите ни погледи се сляха.
— Криспин. — Истинското име на Боунс увисна помежду ни, но аз не реагирах. Иън се засмя болезнено. — Само Криспин може да е. Трябваше да се досетя по начина, по който се биеш, да не говорим за татуировката ти, която е същата като неговата. Гаден номер, да се престориш на припаднала. Той никога нямаше да се върже. Щеше да те рита, докато спреш с преструвките.
— Прав си — съгласих се. — Това е първото, на което ме научи Боунс. Не спирай да риташ дори когато противникът е паднал. Внимавах в уроците. Ти обаче не си.
— Е, малък Червенокос жътварю. Значи заради теб той е в толкова отвратително настроение през последните няколко години.
Сърцето ми незабавно подскочи от радост. Иън току-що потвърди онова, за което дори не смеех да мисля. Боунс беше жив. Дори да ме мразеше, задето го бях напуснала, той бе жив.
Иън се опита да се възползва от наученото.
— Ти и Криспин, а? Не съм говорил с него от няколко месеца, но мога да го открия. Мога да те заведа при него, ако искаш.
Мисълта, че отново мога да видя Боунс развихри буря от емоции в мен. За да ги прикрия, се изсмях ехидно.
— Не искам и за всичкото злато на света. Боунс се натъкна на мен и ме използва като примамка за онези, за които му плащаха да убива. Дори ме накара да се татуирам. Та като стана дума за злато, когато отново видиш Боунс, му напомни, че ми дължи пари. Така и не ми плати моя дял, както ми беше обещал. Единствената причина днес да е щастливият ти ден е, че веднъж той ми помогна да спася майка си и затова съм му длъжница, но с теб ще се отплатя. Ала ако някога отново срещна Боунс, то ще е с изваден нож.
Болеше ме от всяка дума, но се налагаше да ги изрека. Нямаше да превърна Боунс в мишена, признавайки, че все още го обичам. Ако Иън му споменеше казаното от мен, Боунс щеше да разбере, че то е лъжа. Той не бе отказал да ми плати за ударите, които заедно бяхме извършили, напротив, аз бях отказала да взема парите. И татуировката не ме бе накарал да си направя. Татуирах си кръстосаните кости, същите като неговите, заради безплодния копнеж по него, след като го напуснах.
— Ти си наполовина вампир. Няма начин да не си, с тези светещи очи. Кажи ми как…?
За малко да си замълча, но какво пък толкова. Иън вече и без това знаеше тайната ми. Как, беше несъществен въпрос.
— Някакъв новосъздаден вампир изнасилил майка ми и за нейно нещастие, спермата му все още била жива. Не знам кой е той, но някой ден ще го намеря и ще го убия. Дотогава ще ми се наложи да се задоволявам с други отрепки като него.
Някъде в далечния край на библиотеката зазвъня мобилният ми телефон. Не помръднах да го вдигна, ала заговорих бързешком:
— Това е подкреплението ми. Ако не вдигна, ще нахлуят въоръжени. В момента си прекалено слаб, за да можеш да се справиш с тях. Изправи се бавно. Когато извадя ножа, бягай като дявол от тамян и не спирай. Ще отървеш кожата, но ще напуснеш тази къща и никога повече няма да се връщаш. Разбрахме ли се? Помисли, преди да отговориш, защото не блъфирам.
Иън се усмихна напрегнато.