— О, вярвам ти. Та ти заби нож в сърцето ми. Не е нужно да ме лъжеш.
Дори не мигнах.
— Тогава да го направим.
Без да отрони нито дума повече, Иън започна да се изправя. Видно бе, че всяко движение е агония за него, но стисна устни и не издаде нито звук. Когато и двамата се изправихме, внимателно извадих острието от гърба му и задържах кървавия нож пред себе си.
— Довиждане, Иън. Разкарай се.
Той се хвърли през стъклото на прозореца вляво от мен, движението бе размазано от скоростта, по-бавна от преди, но все така впечатляваща. Чух мъжете, нахлуващи през входната врата. Оставаше да свърша само още едно нещо.
Забих окървавената кама в корема си, достатъчно дълбоко, за да се срина на колене, но така, че да избегна фатални поражения. Когато заместникът ми, Тейт, нахълта тичешком в библиотеката, аз пъшках превита на две, а кръвта ми изтичаше върху красивия дебел килим.
— Господи, Кат! — възкликна той. — Някой да донесе брамс!
Другите двама капитани от отряда ми, Дейв и Хуан, се завтекоха да изпълнят нареждането. Тейт ме вдигна и ме изнесе от къщата. Дадох заповедите си с накъсан глас:
— Един се измъкна, но не го преследвайте. Прекалено силен е. В къщата няма никой друг, но все пак огледайте набързо и се изтеглете. Трябва да се махнем, в случай че се върне с подкрепление. Ще настане кървава баня.
— Бърз оглед и после се оттегляме, отбой! — нареди Дейв, затваряйки вратите на микробуса, в който ме отнесоха.
Тейт извади ножа и притисна марли върху раната ми, давайки ми да глътна няколко хапчета, които не се намираха в нормалните аптеки.
След четири години и с помощта на екип от гениални учени, шефът ми, Дон, бе успял да създаде чудодеен лек от вампирската кръв. Ако се изпиеше от обикновен човек, хапчето като по чудо лекуваше наранявания от сорта на счупени кости и вътрешни кръвоизливи. Бяхме го нарекли „брамс“ в чест на писателя, който превърна вампирите в знаменитости3.
— Не трябваше да влизаш сама — скара ми се Тейт. — По дяволите, Кат, следващият път ме послушай!
Усмихнах се едва-едва.
— Както кажеш. Не съм в настроение за спорове.
И после припаднах.
Глава 2
Живеех в малка двуетажна къща, издигаща се в края на дълга алея. Обзавеждането бе едва ли не спартанско заради оскъдността си. На първия етаж имаше само едно канапе, лавици с книги, няколко лампи и минибар, зареден с джин и тоник. Ако черният ми дроб не бе наполовина вампирски, досега да бях умряла от цироза. Тейт, Дейв и Хуан обаче никога не се оплакваха от количествата пиячка в дома ми. Тесте карти и доволно количество алкохол бе достатъчно, за да ги направи редовни посетители на дома ми. Жалко, че никой от тях не бе добър покерджия дори когато бяха трезви. А щом ги напиех, се забавлявах да наблюдавам как картоиграческите им умения стават още по-ужасни.
Е, как се сдобива човек с подобен, изпълнен с лукс живот? Шефът ми, Дон, се натъкна на мен, когато бях на двайсет и две и се бях забъркала в неприятности със закона. Нали се сещате, обичайните младежки лудории — убийство на губернатора на Охайо и неколцина от персонала му, които се бяха оказали съвременни робовладелци, продаващи на вампирите жени за храна и забавления. Да, те заслужаваха да умрат, особено като се има предвид, че аз бях едно от момичетата, които се опитаха да продадат. Двамата с приятеля ми вампир Боунс бяхме въздали собствен вид правосъдие и след нас останаха доста трупове.
След като ме арестуваха, странните патологични изменения, отразени в изследванията ми, ме издадоха, че не съм изцяло човек. Дон ме вербува да ръководя тайния му отряд, като ми отправи предложение, на което не можех да откажа. Или по-точно казано — смъртна заплаха. Приех работата. Имах ли друг избор?
Ала въпреки множеството си недостатъци Дон искаше да защити онези, които обикновените закони не успяваха. Аз исках същото. Рискувах живота си, защото усещах, че това е била причината да се родя наполовина вампир, но да изглеждам съвсем като човек. Можех да бъда и примамката и въдицата за онези, които дебнеха в нощта. Нямаше да живея щастливо до края на живота си, но поне работата ми променяше към по-добро живота на други хора.
Докато си обличах пижамата, телефонът ми иззвъня. Беше почти полунощ и вероятно беше или Дениз, или някое от момчетата, понеже майка ми по това време отдавна вече си е легнала.
— Здрасти, Кат. Сега ли се прибираш?
Дениз знаеше какво работя и знаеше каква съм. Една нощ, докато бях по мои си дела, се натъкнах на вампир, който се опитваше да изсмуче кръвта й. Когато приключих с него, тя вече бе видяла достатъчно, за да осъзнае, че той не е човек. За да й отдам дължимото, се налага да спомена, че тя нито се разпищя, нито припадна, нито пък направи някое от нещата, които някой друг човек щеше да направи. Просто примигна и каза: „Еха. Дължа ти една бира. Най-малко.“