Съдията замислено поглади дългите си бакенбарди и рече:
— Смятам, че той казва истината и че след неговото заминаване трето лице е убило госпожа Пан.
— Това — обади се Тао Ган — обяснява защо парите и златото са оставени непокътнати. Убиецът просто не е знаел за тях. Но не обяснява изчезването на дрехите на убитата…
— Слабото място на тази версия — отбеляза Ма Жун — е загубването на торбата при бягството на Пан Фън от двамата разбойници. Всеки знае, че военната полиция претърсва цялата местност за дезертьори и татарски шпиони. Разбойниците предпочитат да не се навъртат из тия места!
Цяо Тай кимна.
— И всичко, което Пан можа да каже за външността им — добави той, — е, че единият имал превръзка на окото си. Професионалните разказвачи по пазарите винаги описват разбойниците точно по този начин!
— Така или иначе — каза съдията, — ние ще проверим разказа му. Инспекторе, изпрати началника на стражниците с двама от хората му в Селото на петте овена да разпитат собственика на чифлика и съдържателя на странноприемницата. А аз ще напиша писмо до началника на военното полицейско отделение и ще поискам сведения за тези двама разбойници. — Ди размисли за момент и добави: — Междувременно трябва да направим нещо за намирането на онази девойка — Ляо Лиенфан. Днес следобед, докато Тао Ган върши работата си в къщата на Ляо и магазина на Йе, Ма Жун и Цяо Тай ще идат на пазара и още един път ще се опитат да намерят някакви следи на мястото, където е изчезнала девойката.
— Можем ли да вземем със себе си и Лан Таокуй, Ваша Милост? — попита Ма Жун. — Той познава тия места като дланта на ръката си!
— Разбира се! — рече съдията. — Сега ще обядвам и подремна тук на кушетката. Докладвайте ми веднага, щом се върнете!
Глава шеста
Хун отиде с Ма Жун и Цяо Тай в къщичката на пазачите, за да обядват заедно, а Тао Ган незабавно напусна трибунала. Той тръгна покрай източната страна на стария военен полигон, покрит с блестящ сняг. Духаше леден вятър, но Тао Ган само загърна по-плътно кафтана около мършавото си тяло и ускори крачка. Когато стигна до храма на бога на войната, той попита къде се намира магазинът за хартия на Йе. Посочиха му съседната улица. Скоро видя голямата табела на магазина.
Тао Ган влезе в малката зарзаватчийница насреща и прежали една медна монета за туршия от ряпа.
— Нарежи я на дребно и я увий в парче хубав пергамент! — рече той на собственика.
— Няма ли да я ядете тук? — учудено запита мъжът.
— Смятам яденето по улиците за признак на лошо възпитание! — каза високомерно Тао Ган. Но като видя обидената физиономия на зарзаватчията, бързо добави: — Трябва да кажа, че магазинът ви е хубав и изглежда чист. Сигурно въртите добра търговия!
Лицето на човека просветна.
— Горе-долу! — отвърна той. — Аз и жена ми си осигуряваме на трапезата дневната купичка ориз и супа от зеленчуци, пък нямаме и дългове. — После гордо добави: — На всеки две седмици вкусваме и парче месо!
— Предполагам — отбеляза Тао Ган, — че заможният търговец на хартия отсреща яде месо всеки ден!
— Остави го! — безразлично каза собственикът. — Комарджиите не ядат месо дълго време!
— Та нима старият Йе е комарджия?! — попита Тао Ган. — Не прилича на такъв.
— Не той! — отвърна другият. — Става дума за оня великан, неговия брат. Но не вярвам отсега нататък да има много пари, та да ги залага на комар.
— Защо пък да няма? — попита Тао Ган. — Изглежда, че търговията в оня магазин върви много добре!
— Нищо не знаеш ти, братко! — снизходително рече другият. — Слушай сега внимателно! Първо, Йе Пий има дългове и не дава ни една пара на Йе Тай. Второ, Йе Тай вземаше джобни пари от сестра си, госпожа Пан. Трето, госпожа Пан я убиха. Четвърто…
— Йе Тай няма откъде да взема повече пари! — завърши изречението Тао Ган.
— Позна! — победоносно каза зарзаватчията.
— Ето какви работи стават! — отбеляза Тао Ган. Той пъхна увитата ряпа в ръкава си и излезе.
Повъртя се из квартала, мъчейки се да открие някой игрален дом. Като бивш професионален комарджия подушваше тези места отдалече и скоро заизкачва стъпалата към втория етаж на един магазин за коприна.
В една голяма, старателно белосана стая, завари четирима мъже да играят на зарове върху квадратна маса. Малко встрани седеше набит мъж и сърбаше чай. Тао Ган се настани срещу него. Явно това беше собственикът на игралния дом. Той изгледа кисело покрития с кръпки кафтан на Тао Ган и рече хладно: