Навън падаха дребни снежинки. Съдията си помисли, че навярно скоро ще спре да вали. Тръгна към храма на бога на града, като се взираше в хората, минаващи забързано край него, загърнати в кожусите си. Но всичка носеха калпаци и само тук-там се виждаше някой татарски тюрбан.
След като Ди поскита известно време без посока, небето се проясни. Той си даде сметка, че вероятността да срещне Йе Тай е едно на хиляда. В същото време осъзна смутено, че всъщност бе излязъл не за да срещне него… По-скоро бе търсил някаква промяна — всичко друго бе по-добро от този негов студен, самотен кабинет… Съдията все повече се ядосваше на себе си. Той спря и се огледа. Видя, че се намира в една тясна, тъмна улица и наоколо няма никой. Тръгна бързо напред. Трябваше да се върне в кабинета си, да поработи още малко…
Изведнъж дочу някакво хленчене в мрачината вляво от себе си. Забави крачка и забеляза дребно дете, сгушено в ъгъла на един празен портал. Като се наведе, Ди видя, че това е момиченце на около пет или шест години, което седеше там и горчиво плачеше.
— Какво ти се случило, момиченце? — любезно попита съдията.
— Изгубих се и не мога да се прибера у дома! — жално изплака детето.
— Аз зная точно къде живееш и ще те заведа у вас! — успокоително рече съдията. Той остави на земята сандъчето с лекарствата, седна върху него и взе детето на ръце. Като забеляза, че дребното му телце трепери в тънко подплатената домашна рокличка, Ди разгърна кожуха и притисна момиченцето до себе си. Скоро то спря да плаче.
— Първо трябва да се стоплиш! — рече съдията.
— И после ще ме заведеш у дома! — зарадва се детето.
— Да — отговори Ди. — Та как те наричаше майка ти?
— Мейлан! — отвърна с укор момиченцето. — Нима не знаеш?
— Как да не знам? — каза съдията. — Цялото ти име е Ван Мейлан.
— Не се заяждай! — нацупи се малката. — Знаеш, че се казвам Лу Мейлан!
— О, да! — каза Ди. — Нали баща ти работи в оня магазин…
— Само се преструваш! — разочаровано рече детето. — Татко умря, а в магазина за памук работи мама. Ти май нищо не знаеш!
— Аз съм доктор, винаги съм много зает — заоправдава се съдията. — Хайде сега, кажи ми от коя страна на храма на бога на града минавате с майка ти, когато отивате на пазара.
— От оная страна, където са двата каменни лъва! — бързо отговори момиченцето. — Ти кой харесваш повече?
— Оня с топката под лапата! — каза съдията, като се надяваше, че поне този път ще улучи.
— И аз! — щастливо каза детето.
Съдията стана. Окачи с една ръка сандъчето на рамото си и като носеше детето в обятията си, се насочи към храма.
— Бих искала мама да ми покаже онова котенце! — Гласът на детето бе изпълнен с копнеж.
— Кое котенце? — разсеяно попита съдията.
— Котенцето, на което говореше онзи чичко с хубавия глас онази вечер, когато дойде да види мама — нетърпеливо каза момиченцето. — Не го ли познаваш?
— Не — рече съдията. Но за да не развали веселото настроение на детето, добави: — Кой е той?
— Не зная — отвърна малката. — Мислех, че ти знаеш. Той идва понякога късно вечерта и го чувам да говори на котенцето. Когато попитах мама, тя се разсърди и каза, че съм сънувала. Но това не е вярно!
Съдията въздъхна. Очевидно тази вдовица Лу имаше таен любовник.
Бяха стигнали пред храма. Съдията запита един търговец къде се намира магазинът за памук на госпожа Лу и човекът му даде някои напътствия. Като продължи пътя си, Ди запита детето:
— Защо си излязла от къщи толкова късно?
— Сънувах лош сън — отговори то. — Събудих се толкова уплашена! Тогава тръгнах да търся мама.
— А защо не повика слугинята? — попита съдията.
— Мама я отпрати след като татко умря — каза момичето. — Нямаше никой вкъщи.
Съдията спря пред една врата с надпис: МАГАЗИН ЗА ПАМУК НА ЛУ. Магазинът бе разположен на една средно голяма улица. Ди почука и много скоро след това вратата се отвори. Появи се една дребна, доста слаба жена. Тя вдигна фенера си, огледа съдията от главата до петите и гневно попита:
— Какво правите с дъщеря ми?
— Беше се загубила — спокойно отговори съдията. — Можеше зле да настине. Трябва да се грижите по-добре за нея.
Жената го стрелна със змийски поглед. Ди видя, че е на около тридесет години, доста хубава. Но злият блясък в очите й и тънките, жестоки устни не се харесаха на съдията.