— Не говорихте ли с доктор Гуан? — запита съдията.
— Опитах се няколко пъти, но той ме избягваше — говори Гуо. — После се чуха слухове, че доктор Гуан се занимава с черна магия. Напусна града с потока бежанци, отправили се на юг, и оттогава никой не е чувал нищо за него.
Съдията бавно гладеше брадата си.
— Наистина тази история е интересна! — каза най-сетне той. — Все още ли има хора, които се занимават с магьосничество? Вие знаете, че според закона това е углавно престъпление!
Гуо вдигна рамене.
— Много семейства тук в Бейджоу — каза той — имат примес от татарска кръв и си въобразяват, че са наследили тайнствените способности на татарските магьосници. Някои твърдят, че такива хора могат да убиват други само като произнасят заклинания или пък като изгарят или отрязват главите на нарисуваните им образи. За други се говори, че знаят тайните обреди на даоистите и могат да продължат живота си чрез любов с вещици и таласъми. Според мене това са само варварски суеверия, но учителят Лан беше направил подробни проучвания и ми каза, че в тези твърдения има нещо вярно.
— Нашият учител Конфуций — припряно каза съдията — изрично ни е предупредил да не се забъркваме в тъмни мистерии. Никога не съм допускал, че разумен мъж като Лан Таокуй е губел време за такива занимания.
— Той беше човек с широки интереси, Ваша Милост — смутено каза гърбавият.
— Е — продължи съдията, — доволен съм, че ми разказахте онази история за госпожа Лу. Мисля да я повикам и да я разпитам за подробностите около смъртта на съпруга й.
Съдията взе някакъв документ, а Гуо бързо се поклони и излезе.
Глава дванадесета
Веднага щом вратата се затвори зад следователя, съдията хвърли документа обратно на писалището. Скръстил ръце, той остана да седи така, опитвайки се безуспешно да подреди обърканите мисли, които се блъскаха в главата му. Най-сетне стана и облече ловните си дрехи. Може би малко езда на открито щеше да му помогне да ободри ума си. Каза на коняря да доведе любимия му кон и напусна трибунала.
Първо обиколи в галоп няколко пъти стария учебен полигон. После тръгна по главната улица и излезе от града през северната порта. Подкара коня с бавна стъпка надолу по покрития със сняг склон до мястото, където пътят излизаше на широката бяла равнина. Забеляза, че небето има оловен цвят — изглежда, пак щеше да вали.
Два големи камъка отдясно показваха началото на тясната пътека, която водеше нагоре към хребета, известен като хълма на лекарствата. Съдията реши да се изкачи догоре и след това упражнение да се прибере. Язди по пътеката до мястото, където тя ставаше много стръмна, после слезе от коня, потупа го по шията и привърза юздите към един дънер.
Тъкмо се канеше да започне да се катери, когато внезапно застина на мястото си. По снега личаха пресни отпечатъци от малки обувки. Подвоуми се дали да продължи. После вдигна рамене и тръгна нагоре.
Билото на хребета беше голо, на него имаше само едно дърво — зимна слива. Черните клони бяха покрити с малки червени пъпки. На другия край, близо до дървените перила, една жена в сив кожух дълбаеше снега с малка лопатка. Като чу скриптенето на снега под тежките ботуши на съдията, тя се изправи. Остави бързо лопатката в кошничката пред краката си и направи дълбок поклон.
— Виждам — каза съдията, — че събирате лунна билка.
Госпожа Гуо кимна. Кожената качулка великолепно подчертаваше красотата на нежното й лице.
— Не ми провървя много, Ваша Милост, събрах само толкова! — усмихнато каза тя и посочи към снопчето в кошницата.
— Качих се дотук, за да се поразтъпча малко — обясни съдията. — Исках да освежа мисълта си, защото убийството на учителя Лан тегне на душата ми.
Лицето на госпожа Гуо изведнъж помръкна. Като се загърна по-плътно с шала си, тя прошепна:
— Просто не мога да повярвам! Той беше толкова силен и здрав!
— И най-силният мъж е беззащитен срещу отровата! — сухо отбеляза съдията. — Имам сигурна улика срещу човека, извършил това злодеяние.
Очите на госпожа Гуо се разшириха.
— Кой е този мъж, Ваша Милост? — едва чуто запита тя.
— Не съм казал, че е мъж! — бързо отвърна съдията.
Тя поклати бавно малката си глава и каза твърдо:
— Трябва да е бил мъж! Виждах учителя често, защото той беше приятел на съпруга ми. Винаги се държеше много любезно и мило, включително и към мене, но се чувствуваше, че отношението му към жените е… по-различно.
— Какво искате да кажете? — попита съдията.