— Ами — бавно отговори госпожа Гуо, — той като че ли… не усещаше присъствието им. — Бузите й пламнаха и тя сведе глава.
Съдията се почувствува неловко. Той отиде до перилата и погледна надолу. Неволно отстъпи назад — пред очите му се откри отвесен скат, който пропадаше на повече от петдесет стъпки, а в подножието на хребета изпод снега стърчаха остри канари.
Загледан в ширналата се долу равнина, Ди не знаеше какво да каже. „Да усещаш присъствието на някого…“ Този израз го смути по особен начин. Той се обърна и попита:
— Онези котки, които видях у вас оня ден… вашият съпруг ли се грижи за тях или вие?
— И двамата, Ваша Милост — спокойно отговори госпожа Гуо. — Мъжът ми не може да гледа с безразличие страдащи животни. Често носи у дома болни или бездомни котки. После аз поемам грижата за тях. Имаме вече седем — големи и малки!
Съдията кимна разсеяно. Погледът му падна върху сливовото дръвче и той подхвърли:
— Това дърво сигурно ще бъде много красиво, когато разцъфне!
— Да — живо каза тя, — това ще стане в един от близките дни! Как беше казал поетът?… Нещо за това, как се чува падането на цветовете върху снега…
Съдията знаеше старинното стихотворение, но каза:
— Спомням си няколко подобни стиха… — После добави делово: — Е, госпожо Гуо, вече трябва да се връщам в трибунала.
Тя се поклони дълбоко и съдията пое надолу по стръмнината.
По време на своя скромен обяд Ди премисли разговора си със следователя. Когато влезе слугата, за да донесе чай, той му заповяда да повика началника на стражниците, който веднага се яви.
— Иди в магазина за памук на госпожа Лу, близо до храма на бога на града — нареди му съдията, — и я доведи тук. Искам да и задам няколко въпроса.
След като началникът на стражниците излезе, съдията дълго седя пред чая си, без да посегне към него. Помисли си унило, че може би ще бъде твърде глупаво да се връща към старата история със смъртта на Лу Мин сега, когато трибуналът трябваше да разглежда делата по две други убийства. Но онова, което разказа следователят, беше интересно. И отвличаше мисълта му от подозрението, което го гнетеше така дълбоко…
Ди полегна на кушетката, за да дремне. Но сънят не идваше. Като се въртеше на всички страни, той се опитваше да си припомни пълния текст на стихотворението за падащите цветове. Най-сетне успя. Стиховете бяха написани от един поет, живял преди около две столетия, носеха заглавието „Зимна вечер в женските покои“ и гласяха:
Стихотворението не беше много известно — тя вероятно бе видяла само последните два стиха, цитирани някъде. Или пък знаеше цялото произведение и нарочно го бе споменала? Ядосан и намръщен, Ди скочи от кушетката. Винаги го бе интересувала само поучителната поезия, писането и четенето на любовни стихове считаше за губене на време. И все пак сега, точно в това стихотворение, забеляза особена дълбочина на чувствата.
Разгневен на себе си, съдията отиде при мангала и обърса лицето си с гореща влажна кърпа. После седна зад писалището и се зае да чете служебните писма, донесени от старши писаря. Когато пристигна началникът на стражниците, го завари погълнат от това занимание.
Като забеляза покрусения вид на служителя си, съдията запита:
— Какво се е случило, началник? Мъжът нервно заопипва мустачките си.
— Да ви кажа истината, Ваша Милост — отвърна той, — госпожа Лу отказа да дойде с мене!
— Как така?! — учудено попита съдията. — За каква се смята тя?
— Каза — унило продължи началникът на стражниците, — че отказва да дойде, защото нямам писмена заповед да я доведа. — Като видя, че съдията се кани да му се скара, той побърза да добави: — Наруга ме и вдигна такава врява, че около нас се събра цяла тълпа. Крещеше, че в империята все още има закони и трибуналът няма право да призовава една порядъчна жена без основателни причини. Опитах се да я довлека насила, но тя започна да се дърпа и тълпата застана на нейна страна. При това положение реших, че ще е по-добре да се върна и да питам Ваша Милост какво да правя.
— Щом иска писмено разпореждане, ще го има! — ядосано каза съдията. Той грабна четката и бързо попълни един формуляр. После го подаде с думите: — Иди на мястото с четирима стражници и доведи тук тази жена!