Съдията каза хладно:
— Госпожо Лу, вие обидихте съда и получихте половината от определеното наказание. Утре ще ви разпитам отново. От вашето собствено поведение зависи дали ще получите останалата половина, или не.
Появи се госпожа Гуо и заедно с трима стражници отведе госпожа Лу обратно в затвора.
Точно когато съдията се канеше да вдигне чукчето си, за да закрие заседанието, един стар селянин пристъпи напред. Той започна да разказва надълго и нашироко как на ъгъла на улицата отвън случайно се сблъскал с един продавач, който носел тава с хрупкави сладки. Селянинът говореше на диалект и съдията трудно го разбираше. Най-после му стана ясно каква е работата. Селянинът беше съгласен да заплати стойността на петдесет сладки, защото в тавата имало приблизително толкова. Но продавачът настоявал, че сладките били сто и искал да му бъде платено за такъв брой.
Пред съдийската маса коленичи продавачът. Неговото наречие беше още по-трудно за разбиране. Той се закле, че е носел най-малко сто сладки и нарече стария селянин крадец и лъжец.
Съдията се чувстваше уморен и изнервен и с усилие успяваше да съсредоточи мисълта си върху тази кавга. Каза на един стражник да изтича навън да събере натрошените сладки и да ги донесе в трибунала заедно с една здрава сладка от уличната сергия. После нареди на писаря да донесе везни. Когато двамата излязоха, съдията се облегна на стола си и отново се замисли за невероятната безочливост на госпожа Лу. Разбира се, единственото обяснение беше, че нещо около смъртта на мъжа й наистина не е наред. Когато стражникът се върна с разтрошените сладки, увити в парче пергамент, съдията постави пакета върху везните. Той тежеше около хиляда и двеста грама. После премери донесената здрава сладка и установи, че тя тежи около двадесет грама.
— Ударете на този лъжлив продавач двадесет бамбукови пръчки! — каза той навъсено на началника на стражниците.
Този път зрителите откликнаха с одобрителни възгласи това бързо и справедливо решение им бе харесало.
Продавачът получи наказанието си и съдията закри заседанието.
В личния си кабинет Ди изтри потта от челото си. Като крачеше из стаята, той избухна:
— За двадесет години съдийска служба съм имал работа с не една неприятна жена, но като тази не съм срещал! И гнусният й намек за посещението ми!
— Защо Ваша Милост не отхвърли веднага обвиненията на тази зла жена? — възмутено запита Ма Жун.
— Това щеше само да влоши нещата! — уморено каза съдията. — В края на краищата аз наистина ходих там през нощта, при това преоблечен. Тя е много умна и добре знае как да спечели съчувствието на тълпата.
Ди гневно подръпна брадата си.
— Според мене — забеляза Тао Ган — тя не е чак толкова умна. Най-умното, което можеше да направи, беше да отговори спокойно на всички въпроси и да се позове на заключението на доктор Гуан. Би трябвало да се сети, че като ни създава всички тези неприятности само ще ни накара да мислим, че наистина е убила мъжа си.
— Тя не дава пет пари за това, какво мислим ние! — горчиво каза съдията. — Единственото, към което се стреми е да предотврати второ разследване на смъртта на Лу Мин, защото то би доказало нейната вина. И днес направи много за постигането на целта си!
— Ще трябва да бъдем крайно внимателни при разнищването на този случай — отбеляза Цяо Тай.
— Разбира се, че ще трябва! — каза съдията. Изведнъж в кабинета се втурна началникът на стражниците.
— Ваша Милост — възбудено каза той — току-що в трибунала пристигна един обущар със спешно съобщение от инспектора Хун!
Глава петнадесета
Като поскита безцелно край уличните сергии, Хун забеляза, че бе започнало да се смрачава. Помисли си, че е време да се върне в трибунала.
Търпеливият разпит на двамата младежи, влезли в банята заедно с младия татарин, не даде особен резултат. Те не успяха да прибавят нищо към онова, което приятелят им бе казал на съдията. И двамата твърдяха, че татаринът им се видял най-обикновен млад човек. Единственото нещо, което им направило впечатление, било бледото му лице. Не бяха забелязали кичура коса и Хун реши, че първият младеж е бил заблуден от някоя гънка на шала.