Съдията запали благовония в специалния съд и падна на колене пред шкафа. Тримата му помощници коленичиха край входа на залата. Ди стана и с благоговение отвори високата двойна врата на шкафа. Полиците бяха отрупани с малки вертикални дървени табелки върху миниатюрни гравирани подставки. Това бяха възпоменателните табелки на предците на съдията. Върху всяка от тях със златни букви бяха изписани посмъртното име, санът, а също годината, денят и часът на раждането и смъртта.
Ди коленичи отново и докосна три пъти пода с челото си. После, притворил клепачи, се съсредоточи. Шкафът бе отварян за последен път преди двадесет години в Тайюан, когато баща му бе обявил пред табелките на предците годежа с Първата му жена. Тогава Ди бе стоял на колене с годеницата си зад гърба му… Сега пред погледа му отново изникна слабата, белобрада фигура с любимото набръчкано лице. Но този път лицето на баща му беше студено и безучастно. Съдията го видя изправен неподвижно на входа на огромната тържествена зала посред редица от свъсени мъже, застанали отляво и отдясно. Видя и себе си, коленичил в нозете на стареца, и усети, че всички втренчено го гледат. В дъното на просторната зала едва се виждаше дългата, обшита в злато мантия на родоначалника, седнал неподвижно на високия си трон. Той бе живял преди осем века, не дълго след мъдрия Конфуций.
Коленичил смирено пред тази тържествена свита, съдията се почувствува успокоен и облекчен като пътник, завърнал се у дома след дълго и уморително странствуване. Той заговори с ясен глас:
— Недостойният потомък на прославения род Ди, наречен Жендзие, най-възрастен син на покойния съветник Ди Чънюан, почтително заявява, че след като не успя да изпълни с чест своя дълг към държавата и народа, днес ще подаде оставката си. Едновременно с това ще се признае за виновен в две углавни престъпления, а именно: че е осквернил гроб без достатъчно основание и че е обвинил в убийство невинен човек. Намеренията му бяха чистосърдечни, но способностите му се оказаха недостатъчни да се справи със задачите, чието решаване му бе поверено. Като съобщава всичко това, покорният ви слуга почтително моли за прошка.
Когато млъкна, многобройните сенки на това видение една по една избледняха. Последното, което видя, бе как баща му спокойно изглажда гънките на дългата си червена мантия — жест, който Ди така добре си спомняше…
Съдията стана и след като отново се поклони три пъти, затвори шкафа. Обърна се и направи знак на тримата мъже да го последват. В личния си кабинет им каза с твърд глас:
— Сега искам да остана сам. Ще съчиня текста на обявите за оттеглянето ми от длъжност. Върнете се тук преди пладне и наредете да ги разлепят навсякъде, за да се възстанови спокойствието в града.
Тримата мъже се поклониха мълчаливо, после паднаха на колене и докоснаха три пъти пода с челата си, за да покажат, че ще останат верни на съдията, каквото и да се случи с него. Когато си отидоха, Ди написа писмо до префекта, в което подробно разказваше за провала си и се признаваше за виновен в двете углавни престъпления. Той добави, че не вижда основание да моли за снизхождение.
След като подписа и подпечата писмото, Ди се облегна назад в креслото си с дълбока въздишка. Това беше краят на кариерата му като управител и съдия на Бейджоу. Следобед, подир разпространяването на обявите, той трябваше да предаде служебните печати на старши писаря, който временно щеше да управлява околията в очакване на новия сановник.
Като отпиваше малки глътки от чая си, Ди установи, че сега може да гледа с безразличие на очакващото го изпитание. Смъртната присъда беше сигурна. Единствено императорският надпис, с който го бяха удостоили навремето, като съдия на Пуян, можеше да даде основание на Столичния съд да прояви снизхождение. Ди горещо се надяваше, че това отличие ще бъде взето предвид и съдът ще се въздържи от конфискация на цялото му имущество. Разбира се, по-младият му брат в Тайюан щеше да се погрижи за жените и децата му. Но съдията знаеше добре колко е унизително да живееш от подаяния, пък били те и на собствените ти роднини.
Беше доволен, че майката на Първата му жена най-сетне е оздравяла. Тя щеше да подкрепя дъщеря си в предстоящите безрадостни дни.
Глава двадесет и втора