— Погрижи се описанието да бъде незабавно разпространено!
Широкият паланкин на съдията чакаше готов вън на двора. Ди се качи и покани Хун и Тао Ган да седнат при него. Осем носачи — четирима отпред и четирима отзад вдигнаха дръжките на раменете си и потеглиха с отмерени стъпки. Отпред яздеха двама стражници, а отзад се движеше началникът им с други четирима от хората си.
Когато излязоха на главната улица, пресичаща града от север на юг, стражниците отпред заудряха малките си медни гонгове и завикаха с пълни гърла:
— Сторете път! Сторете път! Иде негово превъзходителство околийският управител!
От двете страни на главната улица бяха наредени магазини, а пред тях се тълпяха хора. Те почтително се отдръпваха, за да направят път на кортежа.
Шествието мина пред храма на бога на войната и след няколко завоя навлезе в дълга, права улица. Отляво бяха разположени редица складове с малки зарешетени прозорчета, а отдясно се точеше дълга, висока ограда, прекъсната тук-там от тесни врати. Спряха се пред третата врата, където ги очакваше малка група граждани.
Носачите поставиха паланкина на земята. Един мъж с открито, умно лице излезе напред и се представи като „Гао, пазачът на югоизточния квартал“. Той почтително помогна на съдията да слезе от паланкина. Ди огледа улицата в двете посоки и отбеляза:
— Тази част на града изглежда съвсем пуста!
— Преди няколко години — каза пазачът, — когато Северната армия все още беше разположена тук, складовете насреща се използуваха за съхранение на боеприпасите, а от тази страна на улицата имаше осем двора, в които се намираха жилищата на военачалниците. Сега складовете са празни, но няколко семейства се настаниха в изоставените жилища на офицерите. Между тях бяха Пан Фън и жена му.
— Какво, в името на всемогъщото Небе — възкликна Тао Ган, — е накарало един търговец на старинни вещи да избере такова затънтено място? Тук не може да се продаде и соена питка, да не говорим за скъпи антики!
— Именно! — рече съдията. — Какво ще кажеш за това, пазачо?
— Пан Фън разнасяше стоката си по къщите на клиентите, Ваша Милост — отвърна пазачът Гао.
Леден порив на вятъра връхлетя в улицата.
— Заведи ни вътре! — нетърпеливо каза съдията. Озоваха се в широк, пуст двор, заобиколен от едноетажни постройки.
— Тук къщите са разделени на групи по три — обясни пазачът Гао. — В тази група средната къща е на Пан, другите две от известно време са празни.
Влязоха през вратата, която беше точно насреща, и се намериха в просторно помещение, оскъдно обзаведено с няколко евтини столове и маси. Пазачът ги преведе през него в един друг, по-малък двор. В средата му имаше кладенец, а до кладенеца — каменна пейка. Насреща се виждаха три врати. Пазачът ги посочи и каза:
— Вратата на спалнята е в средата. Отляво е магазинчето на Пан с кухня отзад, а отдясно е стаята, която му служи за склад.
Като видя, че вратата на спалнята е леко открехната, съдията бързо попита:
— Кой е влизал вътре?
— Никой, Ваша Милост — каза пазачът Гао. — След като разбихме вратата на главния вход, не съм разрешавал на никого от помощниците си да минава през този двор, за да не бъде променено нищо на мястото на престъплението.
Съдията одобрително кимна с глава. Той влезе в спалнята и видя, че лявата й стена е заета почти изцяло от широка зидана печка, покрита с дебел подплатен юрган. На печката лежеше голо женско тяло. Жената бе по гръб, ръцете й бяха вързани отпред, а краката — опънати и вдървени. Шията завършваше като грозен чукан от разкъсана плът. Тялото и юрганът бяха покрити със засъхнала кръв.
Съдията бързо отвърна глава от ужасната гледка. До стената в дъното, между двата прозореца, видя тоалетна масичка. Върху огледалото бе преметната кърпа за лице, която се вееше на ледения вятър, нахлуващ през отворените прозорци.
— Влезте вътре и затворете вратата! — нареди съдията на Хун и Тао Ган. А на пазача каза: — Стой на пост отвън и не позволявай на никого да ни безпокои! Когато пристигнат братята Йе, да чакат в предното помещение!
Щом пазачът затвори вратата зад себе си, съдията се зае да изучава останалата част от стаята. До стената срещу зиданата печка бяха струпани обичайните четири червени кожени сандъка за дрехи, по един за всеки сезон, а в ъгъла бе поставена червена лакирана масичка. Единствените други мебели в стаята бяха две табуретки.
Без да иска, съдията отново погледна към мъртвото тяло. После каза:
— Не виждам съблечените дрехи на жертвата. Погледни в тези сандъци, Тао Ган!
Тао Ган отвори най-горния сандък и каза:
— Има само грижливо сгънати дрехи, Ваша Милост.