Урсула Ле Гуин
С очите и сърцето
Мириам стоеше до големия прозорец на болничното отделение, съзерцаваше гледката навън и си мислеше: „Вече двайсет и пет години заставам край този прозорец и съзерцавам тази гледка. И нито веднъж не съм видяла това, което искам да видя. Ако можех да те забравя, о, Ерусалим…“
Болката е забравена, да. Ненавистта и страхът са забравени. В изгнание човек не си спомня сивите дни и черните години. Помни само слънчевата светлина и овощните градини, белите градове. Дори когато се опитва да го забрави, пак си спомня, че Ерусалим е златен.
През прозореца на болничното отделение се виждаше сивото от мъглата небе. Зад ниското възвишение, наречено Арарат, слънцето залязваше; залязваше мудно, тъй като Нови Цион се въртеше по-бавно от Старата Земя и имаше двайсет и осем часов ден; по-скоро потъваше отколкото залязваше, плавно изсивявайки в сивия хоризонт. Нямаше обагрени от залеза облаци. Тук изобщо рядко се появяваха облаци. Сгъстеше ли се мъглата, запръскваше ситен, гъст дъжд; а когато беше рядка като сега, увисваше във високото — неясна и безформена. Никога не се проясняваше напълно. Никога не се виждаше цветът на небето. Никога не изгряваха звездите. И през мъглата слънцето, не, не слънцето, а NSC641 (клас G) гореше набъбнало и недействително, поресто като портокал — помниш ли портокалите, сладкия сок по езика, овощните градини на Хайфа? — NSC641 се пулеше като сълзливо око. Можеш да се пулиш и ти насреща му. Няма златно сияние, което да те заслепи. Два малоумника, пулещи се един срещу друг.
През поляната, по посока на сградите от Колонията, се проточваха сенки. Полята и горите изглеждаха черни в сянката; на светло бяха кафяви, морави и тъмночервени. Мръсни цветове, цветове, които се получават, когато си търкал прекалено много по акварела си и учителят минава и казва: „Най-добре си смени водата, Мими, започнала е да става кална.“ Защото учителят е твърде деликатен, за да каже на десетгодишното дете: „Тази рисунка е пълен провал, Мими, хвърли я и започни отначало.“
И преди си бе мислила това — беше прехвърляла всичките си мисли и преди, все изправена край този прозорец, — но този път то й напомни за Геня, заради рисуването, и тя се обърна да погледне как е. Шоколадовите симптоми бяха почти изчезнали, лицето му не беше вече толкова бледо, а пулсът се беше стабилизирал. Докато държеше китката му, той леко въздъхна и отвори очи, сиви върху слабото лице. Никога не е бил много повече от едни очи, бедният Геня. Нейният най-стар пациент. От двайсет и четири години й бе пациент, от самия миг на раждането си, две кила и триста, моравосинкав като зародиш на плъх, осмаче, полумъртво от цианоза: петото дете, родено на Нови Цион, първото в колония Арарат. Местен жител. Не бе имал сили и желание дори да извика, когато вдиша за първи път този чужд въздух. Другите деца на София бяха доносени и здрави, две момичета, двете омъжени и вече майки, и дебелия Леон, който още на петнайсет можеше да вдигне седемдесет килограмов чувал с жито. Здрави млади заселници, силно семейство. Но Мириам винаги бе обичала Геня, още повече след собствените си години на помятания и мъртвородени и след последното й раждане на момиченцето, което бе живяло два часа. Чиито очи бяха ясносиви както на Геня. Бебетата никога не се раждали със сиви очи, очите на новородените били сини: сантиментални глупости. Но как изобщо да бъдеш сигурен какъв цвят имат нещата под това проклето поресто-портокалено слънце? Никога нищо не изглежда както трябва.
— Значи, ето те и теб, Генади Борисович — усмихна се Мириам, — пак у дома, а?
Това беше тяхната шега от детството му — той беше прекарвал толкова много време в болницата, че когато и да влезеше с някоя от високите си температури, с припадъците или астматичните си пристъпи, заявяваше: „Ето ме пак у дома, лельо докторке…“
— Какво е станало? — попита Геня.
— Припаднал си. Докато си копаел на Южното поле. Арон и Тина те докараха тук горе с трактора. Може да е слънчев удар. По-добре се чувстваш, нали?
Той сви рамене и кимна.
— Да ти се вие свят? Да не ти стига въздухът?
— На пристъпи.
— Защо не дойде в клиниката?
— Няма никакъв смисъл, Мириам.
Откакто порасна, я наричаше Мириам. Липсваше й онова „лельо докторке“. През последните няколко години се отчужди от нея, отдръпна се в рисуването си. Винаги се бе занимавал със скициране и рисуване. Сега изразходваше цялото си свободно време (и колкото му оставаше след приключване на задълженията му в Колонията енергия) в таванското помещение на генераторната станция. Там си беше направил нещо като студио, стриваше бои от скали и багрилни вещества от местни разстения, правеше четки с изпросени от малките момиченца връхчета на миши опашки. Рисуваше — рисуване върху отпадъци от дъскорезницата, късчета плат, скъпоценни частички хартия, върху гладките повърхности на извадени от араратската кариера плочи, ако нямаше нищо по-добро под ръка. Рисуваше портрети, сцени от живота на Колонията, сгради, машини, натюрморти, растения, пейзажи, свои измислици. Портретите му се търсеха много — хората винаги се държаха мило с Геня и другите вечно боледуващи, — но напоследък той не правеше портрети изобщо. Занимаваше се с някакви странни калновати плетеници от форми и линии, забулени в тъмна мъгла, прилични на недосътворени светове. Никой не харесваше тези рисунки, но и никой не каза на Геня, че си губи времето. Той все боледуваше, и бе станал художник; чудесно. Здравите хора нямаха време да бъдат художници. Прекалено много работа имаше за вършене. Но бе хубаво да си имат художник. Човешко беше. Като на Земята. Нали?