Те бяха мили с Тоби. Проблемите му с храносмилането бяха толкова сериозни, че на шестнайсет тежеше само трийсет и осем килограма, бяха мили и с малката шестгодишна Шура, която едва сега започваше да говори и чиито очи по цял ден плачеха, дори когато тя се усмихваше; бяха мили с всичките си болни, с онези, чиито тела не успяваха да се приспособят към този чужд свят, а стомасите им не смилаха местните протеини дори с помощта на метаболизиращите хапчета, които всеки член на Колонията трябваше да взима по два пъти във всеки свой ден на Нови Цион. Колкото и да беше труден животът в Двайсете колонии, колкото и силно да се нуждаеха от всяка работна ръка, те се държаха мило с онези, от които нямаше полза. В страданието прозира божият пръст. А те помнеха думите „цивилизация“ и „човечност“. Помнеха Ерусалим.
— Геня, мили мой, какво искаш да кажеш с това „няма смисъл“?
Неговият спокоен глас я бе уплашил. „Няма смисъл“, бе казал с усмивка, с премрежени, замъглени сиви очи.
— Лекуването — отвърна той. — Хапчетата. Лекарствата.
— Ти, разбира се, знаеш повече от мен за лекуването — рече Мириам. — Ти си много по-добър лекар от мен. Или се отказваш? Това ли е, Геня? Отказваш се?
Гневът я заля така изведнъж, дойде толкова отвътре, от така дълго и дълбоко скривана тревога, че разтърси тялото й и накъса гласа й.
— Отказвам се само от едно. От метаболите.
— От метаболите ли? Отказваш се от тях? За какво говориш?
— Не съм взел нито едно хапче от две седмици.
В нея се надигнаха отчаяние и ярост. Тя усети как лицето й пламна и го почувства два пъти по-голямо от нормалния му размер.
— Две седмици! И така, ето те тук! Докъде мислеше, че ще я докараш, ужасен глупак такъв? Имаш късмет, че не си мъртъв!
— Не ми е ставало зле, откакто спрях да ги взимам, Мириам. Дори се чувствах по-добре през цялата последна седмица. До днес. Не може да е от това. Трябва да е било топлинен удар. Забравих да си сложа шапка… — той също поруменя леко от разгорещенета си тирада или от срам. Глупаво беше да излиза на полето гологлав; въпреки мрачния си вид NSC641 можеше да навреди на непокрита човешка глава не по-малко от огненото слънце и Геня се извиняваше за небрежността си. — Разбираш ли, чувствах се добре тази сутрин, истински здрав, изобщо не изоставах в копаенето от другите. После леко ми се зави свят, но не исках да спирам, беше толкова хубаво да умееш да работиш наравно с останалите, че съвсем и не помислих за топлинен удар.
Мириам откри, че в очите й напират сълзи и това така окончателно и напълно я вбеси, че не можа въобще да проговори. Тя стана и закрачи из отделението, между редиците легла, четири от едната страна и четири от другата. Накрая спря до прозореца и се загледа в калния на цвят, безформен и грозен свят навън.
Геня говореше нещо… „Мириам, честно, не е ли възможно метаболите да са по-вредни от местните протеини?“, но тя не го слушаше; тъгата, гневът и страхът се надигаха в нея, докато избухнаха, и тя извика:
— О, Геня, Геня, как можа? Точно ти да се откажеш, сега, след толкова дълга борба… Не мога да го понеса! Просто не мога да го понеса!
Но не извика на глас. Нито една от тези думи. Никога. Всичко стана мислено, само няколко сълзи бликнаха и се стекоха по бузите й, но тя бе с гръб към пациента си. Погледът й се рееше през изкривяващите света сълзи по плоската долина и мрачното слънце и им казваше безмълвно: „Мразя ви.“
След известно време Мириам събра сили да се обърне и рече гласно:
— Легни… — защото той бе седнал, разстроен от дългото й мълчание — легни, отпусни се. Преди вечеря ще вземеш два метабола. Ако имаш нужда от нещо, Геза е в сестринската стая.
И изкочи навън.