— И си напече главата, нали, мистър Всичко Знам?
На другия ден го видя седнал с Рашел на склона на хамбара. Не бе дошла да го посети в болницата. Сега седяха съвсем близо един до друг, неподвижни, без да разговарят.
Мириам продължи към Живата стая. Напоследък й стана навик да прекарва там по половин час преди вечеря. Вътре умората от деня сякаш я напускаше. Но тази вечер в стаята не бе така спокойно както обикновено; командирът беше буден и разговаряше с Рейн и Аврам.
— Добре, но откъде се е взел тогава? — питаше той със силния си италиански акцент. — Кой го е сложил там? — После видя Мириам и я поздрави както винаги с много сдържана сърдечност в гласа и жестовете. — А, докторе! Моля ви, присъединете се към нас и решете тази загадка. Вие познавате всеки пейзаж в тази стая не по-зле от мен. Как и кога мислите, че сме се сдобили с този новия? Виждате ли го?
Той е на Геня, се канеше да каже Мириам, когато видя новата картина. Тя не беше на Геня. Бе маслено платно, пейзаж наистина, но пейзаж от Земята: просторната долина, полята зелени и зелено-златни, овошките на път да разцъфнат, спускащият се склон на някаква планина в далечината, кула, може би замък или средновековна селскостопанска сграда на преден план и над всичко чистото, неуловимо, огряно от слънце небе. От картината струяха жизненост и щастие, тя бе празник на пролетта, акт на възхвала.
— Колко е красива — с пресекващ глас изрече Мириам. — Не си ли я сложил ти, Аврам?
— Аз ли? Аз мога да снимам, не мога да рисувам. Погледни я, това не е репродукция. Използван е някакъв вид темпера или масло, виждаш ли?
— Някой я е донесъл от Дома. Държал я е в багажа си — предложи Рейн.
— Двайсет и пет години? — запита командирът. — Защо? И кой? Всеки от нас знае какво притежават останалите.
— Не. Смятам… — Мириам беше смутена и се запъваше. — Смятам, че е някоя от работите на Геня. Аз го помолих да окачи една от картините си тук. Не тази. Как ли е постигнал такъв ефект?
— Копирал е от снимка — предположи Аврам.
— Не, не, не, невъзможно — поривисто отсече старият Марко. — Това е картина, а не копие! Това е произведение на изкуството, било е видяно с очите и сърцето!
С очите и сърцето.
Мириам се вгледа и видя. Видя онова, което светлината на NSC641 бе скривала от нея и което изкуствената земна светлина на стаята й разбули. Тя разбра какво виждаше Геня: красотата на този свят.
— Мисля, че трябва да е централна Франция, Оверн — говореше с копнеж Рейн. Командирът се горещеше:
— О, не, не, това е близо до езерото Комо, сигурен съм. — А Аврам добавяше:
— На мен ми прилича на Кавказ, където съм отрасъл — когато и тримата се обърнаха да погледнат Мириам. Тя бе издала странен звук — ахване, смях или изхлипване.
— Това е тук — заяви тя. — Тук. Това е Арарат. Планината. Ето ги нашите поля, нашите дървета. Ето ъгъла на училището, онази кула. Виждате ли я? Това е тук! Така го вижда Геня. С очите и сърцето.
— Но, погледни, дърветата са зелени, погледни цветовете, Мириам! Това е Земята…
— Да! Това е Земята. Земята на Геня!
— Но той не може…
— От къде бихме могли да знаем? Откъде да знаем какво вижда едно дете на Цион? Ние успяваме да видим картината едва на това осветление, наподобяващо Дома. Изнесете я навън, на дневната светлина и пред вас ще бъде обичайната гледка — грозните цветове, грозната планета, която не е наш дом. Но той си е у дома. Той е! А ние… — смееше се през сълзи Мириам, обърната към всички тях, към угрижените им, уморени, остарели лица — ние, които не притежаваме ключа, ние с нашите… с нашите — тя се запъна и се хвърли към идеята като кон към високото препядствие, — с нашите метаболизиращи хапчета!
Тримата я зяпнаха.
— С нашите хапчета успяваме криво-ляво да оцелеем тук, нали! Но не разбирате ли, той живее тук! Всички ние сме приспособени до съвършенство към Земята, прекалено добре, за да прилегнем някъде другаде — а той не е, не би могъл да бъде; алергичен бил, неприспособен — моделът бил леко сбъркан, а? Моделът. Но има много модели, безкрайни модели и Геня е пригоден към този доста по-добре от нас…
Аврам и командирът продължаваха да я зяпат. Рейн хвърли разтревожен поглед към картината, но бойко попита.
— Искаш да кажеш, че алергиите на Геня…
— Не е само Геня! Всички боледуващи може би! Двайсет и пет години го тъпча с метаболи, а те са алергични към земния протеин, метаболите просто ги объркват, те са друг модел, ах какъв съм идиот! Идиот! О, Господи, двамата с Рашел могат да се оженят. Трябва да се оженят, той трябва да има деца. Ами ако Рашел взима метаболи по време на бременноста, зародишът… Мога да разработя това, мога да го постигна. Трябва да извикам Леонид. И Моше, слава богу, може би и той е от тях? Вижте, налага се да говоря с Геня и Рашел, незабавно. Извинете ме!