А при тия великолепни премени, които блестят с всички багри на дъгата, при коприната, кадифетата, бархетите, сърмата и светещите брилянти колко странно изглеждаха полковете на Вишньовецки, изтощени, отслабнали, опърпани, с ръждясали брони, избелели куртки и изпокъсани мундири! Офицерите от най-високите чинове изглеждаха като просяци, по-зле от прислугата в другите полкове, но всички свеждаха чело пред тия дрипи, пред тая ръжда и пред тая мизерия, защото това бяха знаци на геройството. Войната е лоша майка, която като Сатурн поглъща собствените си деца, а които не погълне, оглозгва ги до кости. Тия избелели униформи значеха нощни дъждове, походи при напливите на стихиите или на слънчевия зной; тая ръжда по желязото е неизбърсаната кръв — своя или на неприятеля, или на двамата едновременно. Затова войниците на Вишньовецки бяха навсякъде на първо място. Те разказваха по кръчмите и по квартирите, а другите само слушаха. Понякога дори спазма ще стисне някого от слушателите за гърлото, та той се плесне с ръце по бедрата и викне: „Дано ви гръм удари всичките! Та вие сигурно сте дяволи, а не хора!“ А Вишньовецките отговаряха: „Това не е наша заслуга, а на тоя вожд, равен на когото още не е дало orbis terrarum9.“ Затова всички пирове свършваха с възгласите: „Vivat Йереми! Vivat князът воевода! Вожд над вождовете и хетман над хетманите!…“
А шляхтата, като се напие, изскача на улиците, гърми с пушки и мускети и понеже Вишньовецките я предупреждават, че тая свобода е до време, че ще дойде час, когато князът ще стегне юздите и ще въведе такава дисциплина, каквато още не са сънували, те още повече използват свободата си. „Gaudeamus10, докато е позволено!“ — викат шляхтичите. — „Когато дойде време да слушаме, ще слушаме, понеже има кого — това не е Детинко, не е Латинко, не е Перушинко!“11 А нещастният княз Доминик винаги загазваше най-много, защото войнишките езици го направиха на дреб. Разказваха как по цели дни се молел, а вечер висял над каната с медовина, плюел по корема си, отварял едното око и питал: „Какво било?“ Казваха също, че преди лягане вземал ялапам12 и че толкова битки бил видял, колкото са избродирани по холандските му килими. Никой не го защитаваше и никой не го съжаляваше, а най-много го хапеха ония, които явно бяха нарушили военната дисциплина.
Все пак и в остротите, и в насмешките ги превъзхождаше пан Заглоба. Той вече се беше излекувал от болките си в кръста и сега бе в стихията си. А напразно е да се описва колко нещо изяждаше и изпиваше, защото това надминава човешкото въображение. Той беше непрекъснато заобиколен от групи войници и шляхтичи, които вървяха подире му, а той разправяше, разправяше и се подиграваше с ония, които го черпеха. Като стар войник гледаше също така отвисоко на ония, които сега отиваха на война, и с цялото превъзходство на опита си им говореше:
— Вие, ваша милост панове, толкова сте разбрали от война, колкото калугерка от мъж. Дрехите ви са нови и миришат на ливанто, но макар това да е приятна миризма, все пак при първата битка ще гледам да не стоя така, та вятърът да ми духа откъм вас. Ой, който не е помирисал военния чесън, той не знае какви сълзи изкарва от очите! Нейна милост жената няма да ви донесе сутрин греяна бира, нито винена супа! Ще ви хлътне коремът, ще изсъхнете като извара на слънце. Можете да ми вярвате! Опитът — това е важното! Изпадал съм в разни положения, какво ли не се е случвало! Пленил съм много знамена, но трябва да ви кажа, ваша милост панове, че никое не придобих толкова трудно, колкото това при Константинов. Да ги вземат дяволите тия запорожци! Седем пъти, ви казвам, се изпотих, докато успея да го хвана за дръжката. Попитайте пан Скшетуски, оня, който уби Бурдабут, той именно видя това със собствените си очи и ме адмирираше13. А сега викнете само на ухото на някой казак: „Заглоба!“ — и ще видите какво ще ви каже. Но какво ще ви разправям на вас, дето само дървеници по стената сте убивали и нищо друго.
11
Прякори, давани на неспособните военачалници Конецполски, Остророг и Заславски. — Б.пр.