— Как стана това, как? — питаха младите.
— Вие, ваша милост панове, да не искате от въртене езикът ми да се запали в устата като ос на кола?
— Тогава трябва да се полее! Вино! — викаха шляхтичите.
— Така може! — отговаряше пан Заглоба и доволен, че е намерил благодарни слушатели, разказваше им всичко ab ovo14 от пътуването до Галац и от бягството от Розлоги чак до пленяването на знамето при Константинов, а те слушаха със зяпнали уста, понякога мърмореха, когато Заглоба, като хвалеше собствената си храброст, твърде много се подиграваше с тяхната неопитност, но всеки ден го канеха и пояха в различни квартири.
И така в Збараж се забавляваха весело и шумно, та старият Зачвилиховски и другите по-сериозни хора се удивляваха, че князът позволява толкова дълго тия пиршества; а той седеше непрекъснато в жилището си; изглежда, че умишлено беше дал свобода на войската, да й се отпусне душата пред новите боеве. В това време пристигна Скшетуски и веднага налетя сякаш във водовъртеж, в някакъв вир. И на него му се искаше да си почине сред другарите, но още повече искаше да замине за Бар, при любимата си, и в нейните сладки обятия да забрави всички стари мъки, всички страхове и страдания. Затова незабавно отиде при княза да даде рапорт за похода си до Заслав и да поиска разрешение за заминаване.
Той намери княза променен до неузнаваемост и се уплаши от вида му, а сам се питаше: „Нима това е вождът, когото видях при Махновка и Константинов?“ Защото пред него стоеше човек, приведен под бремето на грижите, с хлътнали очи и засъхнала уста, сякаш измъчван от тежка вътрешна болест. Попитан за здравето му, князът отговори късо и сухо, а рицарят не посмя повече да пита; ето защо направи рапорта си за своя поход и веднага помоли да напусне за два месеца хоронгвата, за да може да се ожени и да откара жена си в Скшетушев.
При тия думи князът сякаш се събуди от сън. Обичайната му доброта озари мрачното лице, той прегърна пан Скшетуски и каза:
— Значи край на твоята мъка. Отивай, отивай, Бог да те благослови. Аз самият бих искал да бъда на твоята сватба и заради княгинята — като дъщеря на Васил, и заради тебе — като мой приятел. Но в тия времена ми е невъзможно да мръдна оттук. Кога искаш да тръгнеш?
— Ваше княжеско височество, ако ще дори днес!
— Тогава заминавай утре. Не бива да тръгваш сам. Ще ти дам триста татари от Вершуловите, за да можеш да я отведеш безопасно. С тях най-бързо ще стигнеш, а те ще са ти необходими, защото там се шляят безброй банди. Ще ти дам и писмо до пан Йенджей Потоцки, но докато го напиша, докато дойдат татарите, докато най-сетне ти се стегнеш за път, ще мине целият утрешен ден.
— Както ваше княжеско височество заповяда. Ще си позволя само да помоля за разрешение да дойдат с мене Володийовски и Подбипента.
— Добре. Утре ела пак за сбогом и да те благословя. Бих искал също и да пратя някакъв подарък на твоята княгиня. Тя е благороден човек. Ще бъдете щастливи, защото сте достойни един за друг.
Рицарят вече беше коленичил и прегръщаше коленете на любимия вожд, а той повтори още няколко пъти:
— Бог да ти даде щастие! Бог да ти даде щастие! Е, утре ела пак.
Но рицарят не ставаше и не си отиваше, сякаш искаше да моли за още нещо. Най-сетне избухна:
— Ваше княжеско височество!
— Какво има още? — попита меко князът.
— Ваше княжеско височество, прости ми смелостта, но… на мене сърцето ми се къса… и от голямата мъка идва тая смелост: какво ви е, ваше княжеско височество? Грижа ли ви измъчва или болест?
Князът сложи ръка на главата му.
— Ти не може да знаеш това! — каза той със сърдечен глас. — Ела утре пак.
Пан Скшетуски стана и се отдалечи със свито сърце.
Вечерта в квартирата му дойде старият Зачвилиховски, а с него малкият Володийовски, пан Лонгинус Подбипента и пан Заглоба. Седнаха около масата и веднага в стаята влезе Женджан, който носеше чаши и кана.
— В името на Отца и Сина! — извика пан Заглоба. — Виждам, че слугата на ваша милост е възкръснал.