Хенрик Сенкевич
С огън и меч
Отечеството трябва да се обича над всичко и преди всичко да се мисли за неговото добруване!
Първа глава
Дивна беше 1647 година, през която разни знамения по небето и земята предвещаваха какви ли не беди и необикновени събития.
Тогавашни летописци отбелязват, че от пролетта скакалци в невиждани количества се изроили от Дивите поля и унищожили посевите и тревата, което било предзнаменование за татарски нашествия. През лятото се случило голямо слънчево затъмнение, а скоро след това на небето се появила комета. Във Варшава пък били виждали над града гроб и огнен кръст в облаците; и хората се отдавали на пост и раздавали милостиня, защото някои твърдели, че мор ще сполети страната и ще изтреби човешкия род. Най-сетне настъпила такава мека зима, каквато не помнели и най-старите хора. В южните воеводства ледове изобщо не сковали реките, които, подхранвани от топящите се всяка сутрин снегове, излезли от коритата си и изпозалели бреговете. Валели чести дъждове. Степта се размекнала и се превърнала в огромно блато, а слънцето по обед греело толкова силно, че — о, чудо на чудесата! — в Брацлавското воеводство и в Дивите поля зеленина покрила степта и нивята още в средата на декември. Пчелите в кошерите почнали да се роят и бръмчат, добитъкът ревял из дворовете. И когато редът в природата изглеждал по тоя начин обърнат с краката нагоре, всички в Рус1 в очакване на необикновени събития обръщали неспокойната си мисъл и очи най-вече към Дивите поля, откъдето по-лесно, отколкото отвсякъде другаде, би могла да се яви опасност. Обаче по тия поля не е ставало нищо необикновено и не е имало никакви други борби и сблъсквания, освен ония, които обикновено се случвали там и за които знаели само орлите, ястребите, гарваните и дивите зверове. Защото такива са си били Дивите поля. Като се отива на юг, последните следи от уседнал живот свършвали недалеко зад Чигирин откъм Днепър, а откъм Днестър — недалеко зад Уман, оттам нататък чак до лиманите и морето — степ и степ, обхваната от двете реки като в рамка. В завоя на Днепър, в Низ, зад праговете още кипял казашки живот, но в самите Диви поля не живеел никой и навярно само по бреговете имало тук-таме „полянки“2 като острови сред море. Земята принадлежала номинално на Жечпосполита3, но била пустинна и Жечпосполита позволявала на татарите да я използват за пасище; казаците обаче често се противопоставяли и това пасище бивало едновременно и бойно поле.
Никой не е преброил и никой не е запомнил колко битки са станали там и колко хора са паднали. Виждали това само орлите, ястребите и гарваните, а който отдалеко дочувал шум от криле и гракане, който съзирал птици да се въртят над едно и също място, знаел, че там лежат непогребани трупове или кости… Във високата трева устройвали лов на хора като на вълци или на диви кози. Ловувал, който искал. Преследваният от закона човек намирал убежище в дивите степи, пастирът с оръжие пазел стадото си, рицарят там търсел приключения, а разбойникът — плячка. Казак — татарина, татарин — казака. Случвало се цели дружини да бранят стадата от тълпите нападатели. Степта била едновременно пуста и пълна, тиха и страшна, спокойна и на всяка крачка със засади, дива поради дивите поля, но и поради дивите души.
А понякога тук се разигравала страхотна война. Тогава по нея като вълни се носели татарски чамбули4, казашки полкове, полски и влашки хоронгви5; нощем конско цвилене съпровождало воя на вълците, гласът на котлите и на месинговите тръби летял чак до Овидското езеро и към морето, а по Черния друм и към Кучманск — същински човешки поток. От Каменец та чак до Днепър границите на Жечпосполита били пазени от станици6 и „полянки“ и по неизброимите ята птици, които, плашени от чамбулите, летели на север, се познавало кога пътищата ще се оживят. Ала татаринът, щом се покажел от Черни лес или прегазел Днестър откъм влашката земя, заедно с птиците стигал през степта в южните воеводства.
Но през зимата, за която става дума, птиците не се носеха с крясък към Жечпосполита. В степта беше по-тихо от обикновено. В момента, когато започва нашият разказ, слънцето тъкмо залязваше, а червеникавите му лъчи осветяваха съвсем пустата околност. В северния край на Дивите поля, край река Омелник, чак до устието й, дори най-силният поглед не би могъл да открие нито една жива душа, ни най-малко движение в тъмните, изсъхнали и повехнали буренаци. Само половината от слънчевия диск още надничаше зад хоризонта. Небето беше вече тъмно, а после и над степта постепенно почна все повече да се смрачава. На левия бряг, на едно малко възвишение, което повече приличаше на могила, отколкото на хълм, се белееха остатъци от зидовете на станица, издигната някога още от Теодорик Бучацки, а по-късно унищожена при нападенията. От тия руини падаше дълга сянка. Малко по-нататък лъщяха водите на широко разлетия Омелник, който на това място завива към Днепър. Но блясъците по небето и земята гаснеха все повече. От небето долиташе само грак на жерави, устремени към морето; никакъв друг глас не нарушаваше тишината.
1
Средновековно название на областите, населени от руси, белоруси и украинци, наричани с общото име русини. — Б.пр.