— Той не е джелатски, ваша милост поручик, а кръстоноски, а го нося, защото е трофей и е отдавна в рода ни. Още при Хойници41 е служил в литовска ръка — та и аз го нося.
— Но това е страшна машина и сигурно е много тежка — навярно с две ръце?
— Може и с две, може и с една.
— Покажи, ваша милост!
Литовецът извади меча и го подаде, но ръката на пан Скшетуски увисна веднага. Нито да се нагласиш, нито удар да нанесеш свободно. С две ръце се справи, но пак му беше тежко. Затова пан Скшетуски се позасрами малко и се обърна към околните:
— Е, ваша милост панове — рече той, — кой ще направи кръст с него?
— Ние вече опитвахме — отговориха петнайсетина гласа. — Само пан комисар Зачвилиховски ще го вдигне, но и той няма да направи кръст.
Пан Скшетуски се обърна към литовеца и попита:
— А, ваша милост?
Шляхтичът вдигна меча като тръстика и замахна с него двайсетина пъти с най-голяма лекота, та въздухът чак фучеше в помещението, а по лицата повя вятър.
— Бог да бъде с тебе, ваша милост! — възкликна Скшетуски. — Службата ти при княза господар е сигурна!
— Бог вижда, че я желая, защото при нея мечът ми няма да ръждяса.
— Но умът ти окончателно — рече пан Заглоба, — защото не умееш, ваша милост, и него да въртиш така.
Зачвилиховски стана и двамата с поручика се готвеха да си тръгват, когато внезапно в помещението влезе побелял като гълъб човек, който при вида на Зачвилиховски каза:
— Ваша милост хоронжи комисарю, идвам тук точно при тебе.
Това беше Барабаш, черкаският полковник.
— Тогава ела, ваша милост, с мене в жилището ми — рече Зачвилиховски. — Тук такава пара се вдига от главите, че нищо не се вижда.
Излязоха заедно, а Скшетуски с тях. Щом престъпиха прага, Барабаш попита:
— Няма ли вести за Хмелницки?
— Има. Избягал в Сечта. Ето тоя офицер вчера го срещнал в степта.
— Значи не е заминал по вода? Аз изпратих куриер в Кудак да го ловят, но щом е така, напразно.
След тия думи Барабаш закри очите си с ръце и почна да повтаря:
— Ох! Спаси ни, Христе Боже!
— Какво се тревожиш, ваша милост?
— А ти, ваша милост, знаеш ли какво измъкна той от мене по лукав начин? Знаеш ли какво значи да се разгласят в Сечта такива документи? Бог да ни пази! Ако кралят не започне война с неверниците, тогава искрата е върху барута…
— Бунт ли предричаш, ваша милост?
— Не предричам, но го виждам, а Хмелницки е по-способен и от Наливайко, и от Лобода42.
— Но кой ще тръгне след него?
— Кой ли? Цялото Запорожие, казаците от редовната войска, гражданите, простолюдието, жителите на хуторите и ето като тия!
Тук пан Барабаш посочи към пазара и хората, които се въртяха по него. Целият пазар бе претъпкан с едри сиви волове, карани към Корсун за войската, а с воловете вървяха множество пастири, наричани чобани, които прекарваха целия си живот в степите и пустините — хора, съвсем диви, които не изповядваха никаква религия — religionis nullius, както казваше воеводата Кишел.
Между тях се виждаха типове, които приличаха повече на разбойници, отколкото на пастири, жестоки, страшни, покрити с дрипи от най-различни облекла. Повечето от тях бяха навлечени с овчи кожуси или с необработени кожи с вълната навън, разгърдени отпред, та макар да беше зима, се виждаше голата им гръд, обгорена от степните ветрове. Всеки беше въоръжен, но с най-различно оръжие: едни имаха лъкове и колчани на гърба си, някои — кремъклийки пушки, наричани от казаците „пищяли“, други — казашки саби, трети — коси или, най-сетне, само тояги с привързана на края им конска челюст. Между тях се въртяха почти толкова диви, макар и по-добре въоръжени низовци43, които караха за продан в лагера сушена риба, дивеч и овча лой; после чумаци44 със сол, степни и горски пчелари и восъкчии с мед, горски заселници със смола и катран; сетне, селяни с каруци и казаци от редовната войска, татари от Белгород и Бог знае какви още — скитници, бедняци от кол и въже. В целия град беше пълно с пияни, понеже щяха да нощуват тук. На пазарището палеха огньове, тук-таме гореше по някое каче със смола. Отвсякъде долитаха глъч и крясъци. Пронизителните звуци на татарските пищялки и тъпани се смесваха с рева на добитъка и с меките звуци на лирите, под чийто акомпанимент слепци пееха любимата по онова време песен: