— Няма да стори това. По-скоро би пратил слугите си срещу ваша милост, ако ти не носеше княжеска униформа — но дори за слугите на Конецполски е страшно да се заяждат с княза.
— Ще му съобщя, че чакам и че след два или три дни ще замина. От засада също не се боя — имам при себе си сабя и шепа хора.
Като каза това, поручикът се сбогува със стария хоронжи и излезе.
Над града светеше толкова силно сияние от огньовете по пазарния площад, та човек би казал, че целият Чигирин гори, а с настъпването на нощта врявата и виковете се бяха засилили още повече.
Евреите изобщо не се показваха извън домовете си. В един ъгъл тълпи чобани виеха тъжни степни песни. Диви запорожци танцуваха около огньовете и хвърляха нагоре шапки, гърмяха с „пищяли“ и пиеха водка с оканици. Тук-таме ставаше сбиване, което хората на старостата усмиряваха.
Поручикът трябваше да си пробива път с дръжката на сабята си и като слушаше тия крясъци и врявата на казаците, понякога си мислеше, че това са вече гласове на бунта. Струваше му се също, че вижда заканителни погледи и чува тихи, отправени към него клетви. В ушите му още звучаха думите на Барабаш: „Спаси ни, Христе Божи! Спаси ни, Христе Божи!“ и сърцето му затуптяваше по-живо.
А в това време чобаните в града пееха все по-високо, а запорожците гърмяха с кремъклийките и се къпеха във водка.
Стрелбата и дивото: „У-ха! У-ха!“ долитаха до ушите на поручика дори тогава, когато вече си бе легнал в квартирата.
Трета глава
Няколко дни по-късно отрядът на нашия поручик пътуваше бързо към Лубни. Като се прехвърли през Днепър, той се движеше по широкия път през степта, който свързваше Чигирин с Лубни през Жуки, Седем могили и Хорол. Друг такъв път водеше от княжеската столица за Киев. В миналото, преди битката на хетман Жулкевски при Солоница, тия пътища изобщо не съществуваха. От Лубни до Киев се пътуваше през степта и горите; до Чигирин — по вода, а на връщане по суша през Хорол. Изобщо това крайднепърско княжество — старата половецка земя — беше пустиня, не много по-заселена от Дивите поля, често посещавана от татарите, открита за запорожките шайки. Край бреговете на Сула шумяха огромни гори, в които почти не беше стъпвал човешки крак — на места, при хлътналите брегове на Сула, Руда, Слепород, Коровай, Оржавец, Псьол и други по-малки и по-големи реки и притоци, се образуваха мочурища, които отчасти бяха покрити с храсти и гори, а отчасти бяха открити ливади. В тия гори и мочурища лесно намираха подслон всевъзможни диви животни; в най-тъмните дебри живееха безкрайно много брадати турове, мечки и диви свине, а наред с тях безброй вълчи глутници, рисове, белки, стада сърни и диви кози; в блатата и речните ръкави бобри строяха своите сгради и в Запорожието се приказваше, че между тия бобри имало и столетници, бели като сняг от старост.
По високите сухи степи се носеха стада диви коне с рунтави глави и кървави очи. Реките гъмжаха от риба и водни птици. Странна беше тая земя — полузаспала, но със следи от някогашен човешки живот. Навсякъде беше пълно с пепелища от някакви стародавни градове; самите Лубни и Хорол бяха издигнати върху такива пепелища; навсякъде беше пълно с по-нови или по-стари могили, вече обрасли с гора. И тук, както в Дивите поля, нощем витаеха духове и вампири, а старите запорожци си разказваха край огнищата чудни неща, които понякога били ставали в ония горски глъбини, от които дохождал вой на неизвестно какви животни, получовешки, полуживотински викове, страшни отгласи като от битки или от лов. Под водата се обаждали камбани на потънали градове. Земята била малко гостоприемна и малко достъпна, на места много размекната, на места страдаща от безводие, изгорена, суха, а за живеене опасна, защото, щом някои заселници се настаняха там и горе-долу се понаредяха, биваха унищожавани от татарски нападения. Само запорожци я посещаваха често заради бобрите, за дивеч и риба, защото в мирно време по-голямата част низовци напускаха Сечта и тръгваха на лов по всички реки, долове, гори и гъсталаци, като тършуваха в места, за чието съществуване малцина знаеха.
Все пак уседналият живот се опитваше да се закрепи на тия земи като растение, което опитва къде може да се хване в почвата с коренчетата си и колкото да го изскубват, то пак израства.
Така в тая пустош се издигаха градове, селища, колонии, слободи, хутори. На места земята беше плодородна, а свободата примамваше. Но животът зацъфтя едва тогава, когато тия земи преминаха в ръцете на князете Вишньовецки. След женитбата си с могилянка княз Михал започна по-усърдно да устройва задднепърското си владение; привличаше хора, заселваше пустеещите места, даваше привилегии за трийсетгодишен срок, строеше манастири и въвеждаше своите княжески закони. Дори заселник, дошъл на тая земя от незапомнено време и смятащ, че седи на своя собственост, с готовност ставаше княжески арендатор, защото така минаваше под могъщото покровителство на княза, което го пазеше, бранеше го от татарите, а често пъти и от низовци, по-лоши и от татарите. Но истински живот зацъфтя едва под желязната ръка на младия княз Йереми. Неговите владения започваха веднага след Чигирин и свършваха чак при Конотоп и Ромни. Но това не бяха всичките земи на княза, защото, като се почне от Сандомежкото воеводство, негови земи имаше във Волинското, Руското и Киевското; ала задднепърските му владения поглъщаха най-вече вниманието на победителя при Путивъл.