— Ръката на тоя ти прадядо не е била по-лека от твоята, ваша милост, и правилно са го нарекли Сваликачулка.
— И кралят му дал за герб три кози глави върху сребърно поле в памет на ония рицари, защото такива глави били нарисувани на техните щитове. Тоя герб заедно с ето този меч моят прадядо Стовейко Подбипента е завещал на потомците си, за да се стремят да поддържат блясъка на рода и меча.
— Няма какво, от добър род произхождаш, ваша милост!
Тук пан Лонгинус започна да въздиша горестно, а когато най-сетне му поолекна, продължи:
— Като последен от рода аз обещах пред Света Богородица да живея в целомъдрие и да не стъпя под венчило, докато по славния пример на моя прадядо Стовейко Подбипента не отсека с тоя меч три глави с един замах. О, Боже милостиви, ти виждаш, че аз направих всичко, което зависеше от мене! Запазих до днес целомъдрието си, накарах чувствителното си сърце да мълчи, търсих войната и воювах, но нямах щастие…
Поручикът се усмихна под мустак.
— И не отсече ли три глави, ваша милост?
— О, не ми се случи! Нямам късмет! По две наведнъж ми се е случвало много пъти, но три — никога. Не ми се удаде да попадна на трима, а мъчно човек може да моли враговете да се наредят един до друг, за да им отсече главите. Сам Бог вижда моята скръб, сили в костите си имам, богатство имам… но adolescentia58 си отива, четирийсет и пет наближавам, сърцето тегли към любов, родът ми загива, а три глави няма и няма!… Какъв Сваликачулка съм аз. Посмешище за хората, както с право казва пан Заглоба, но аз всичко понасям търпеливо и го принасям в жертва на Господа Исуса.
Литовецът отново почна да въздиша така, че чак неговата инфландска кобила, изглежда от съчувствие към господаря си, започна да стене и пръхти жално.
— Само това мога да ти кажа, ваша милост — каза поручикът, — че ако не ти се падне такъв случай, като служиш при княз Йереми, навярно никога няма да ти се падне.
— Дай Боже! — отвърна пан Лонгинус. — Затова и отивам да моля за благоволението на княза.
По-нататъшният разговор бе прекъснат от необикновен плясък на криле. Както се каза, през тая зима птиците отлетяха през морето, реките не замръзнаха, поради което навсякъде над блатата бе пълно, особено с водни птици. Точно в момента, когато поручикът и пан Лонгинус се бяха приближили до брега на Кагамлик, над главите им внезапно зашумя цяло ято жерави, които летяха толкова ниско, че човек почти можеше да ги замери с тояга. Ятото летеше със страшни крясъци и вместо да се шмугне в тръстиките, неочаквано се вдигна нагоре.
— Летят, като че ли някой ги гони — каза пан Скшетуски.
— О, ето, виждаш ли, ваша милост — рече пан Лонгинус и посочи една бяла птица, която пореше въздуха с кос полет и се мъчеше да долети до ятото.
— Сокол, сокол им пречи да слязат в тръстиките! — извика поручикът. — Посланикът има соколи, трябва да е пуснал някой.
В тоя момент Розван Урсу долетя на чер анадолски кон, последван от няколко влашки конника.
— Пане поручик, каня ви на забавление — рече той.
— Тоя сокол на ваше превъзходителство ли е?
— Да, и е знаменит, ще видиш, ваша милост…
Понесоха се тримата напред, а след тях влах соколар с брънка. Той бе вперил очи в птиците и викаше с все сили, като подканваше сокола към борба.
В това време храбрата птица беше вече принудила ятото да се вдигне нагоре, после сама се стрелна като светкавица още по-високо и увисна над жеравите. А те се скупчиха в грамаден водовъртеж, който шумеше като буря с крилете си. Страхотни крясъци изпълваха въздуха. Птиците протегнаха шии, насочиха нагоре човките си като копия и чакаха нападението.
През цялото това време соколът се виеше над тях. Той ту се снишаваше, ту се издигаше, сякаш се колебаеше дали да връхлети надолу, където сто остри човки чакаха гърдите му. Осветени от слънцето, белите му пера блестяха като самото слънце върху чистия лазур на небето.
Внезапно, вместо да се нахвърли върху ятото, соколът се понесе като стрела в далечината и скоро изчезна зад китките дървета и тръстиките.
Скшетуски пръв се спусна в кариер подир него. Посланикът, соколарят и пан Лонгинус го последваха.
Изведнъж на завоя на пътя поручикът спря коня си, защото нова и странна гледка порази очите му. Насред пътя лежеше прекатурена встрани каляска със счупена ос. Двама казаци държаха разпрегнатите коне. Кочияш изобщо нямаше, очевидно бе отишъл да търси помощ. При каляската стояха две жени, едната облечена с лисича шуба и също такава шапка с кръгло дъно, със сурово, мъжко лице; другата беше млада девойка, висока на ръст, с аристократични и много правилни черти. Соколът седеше спокойно на рамото на младата девойка, беше разперил пера и ги чистеше с човка.