Риджис понечи да кимне, ала вместо това кресна:
— Вляво!
Младата жена рязко се обърна и се прицели. Мъжът, когото Дризт беше повалил в калта, се опитваше да стане.
Среброперата стрела проряза въздуха и се заби на милиметри от ръката на разбойника, който замръзна на мястото си и изстена ужасено.
— Няма да е зле отново да легнеш на земята! — провикна се Кати-Бри от пътя.
Той се подчини.
Два часа по-късно двамата разбойници, които бяха успели да избягат, се втурнаха между гъстите храсти, единствената пролука в каменния кръг, сред който бе скрит лагерът им. Препъвайки се, все още обзети от ужас, те притичаха покрай конете и откраднатата каруца и завариха своята предводителка (и освен това — готвачка), Джул Пепър, да разбърква голям котел.
— Днес май не ви е провървяло особено? — попита тя, докато кафявите й очи ги оглеждаха изпитателно.
Тонът и държанието й бяха съвсем красноречиви, ала и двамата разбойници бяха прекалено глупави, за да ги разтълкуват правилно. Нещо се бе случило, сигурна бе Джул, и то далеч не бе нещо хубаво.
— Дризт! — избъбри единият от бандитите, с мъка поемайки си въздух. — Дризт и неговите приятели ни сгащиха!
— Дризт? — попита високата чернокоса предводителка.
— Дризт До’Урден, проклетият мрачен елф — потвърди и другият разбойник. — Тъкмо прибирахме една каруца (някаква жена с хлапето си) и ей ти го на, той изникна отнякъде. Горкият Уокън се сби с него.
— Горкият Уокън — повтори първият разбойник.
Джул затвори очи и поклати глава — очевидно нещо й беше направило впечатление, нещо, на което тези двамата изобщо не бяха обърнали внимание.
— И жената просто ви отстъпи каруцата? — попита тя.
— А, не, май се защитаваше, ама ние побягнахме, та не видяхме кой знае колко.
— Някаква жена, а? — повтори Джул. — Може би имате предвид Кати-Бри, дъщерята на Бруенор Бойния чук? Изиграли са ви, глупаци такива!
Двамата разбойници се спогледаха недоумяващо.
— И си платихме за грешката, нали? — обади се единият, събирайки целия си кураж, за да срещне погледа й. — Можеше да е и по-лошо.
— Нима? — попита Джул. — Кажете ми, тогава пантерата на елфа появи ли се?
Двамата отново се спогледаха.
В този миг лагерът се огласи от гърлено ръмжене, дошло сякаш отдън земя, което отекна между камъните и накара разбойниците да изтръпнат. Конете, спънати в единия край на бивака, изцвилиха и зариха пръстта с копита, тръскайки неспокойно глави.
— Очевидно — да — отговори си чернокосата жена сама и въздъхна дълбоко.
Рязко движение недалеч от тях привлече вниманието им и те като един обърнаха глави натам. Черното петно, което бяха зърнали да профучава във въздуха, се оказа гигантска пантера, дълга повече от три метра и с рамене, които навярно биха стигнали до гърдите на средно висок мъж.
— Котката на елфа? — попита един от разбойниците.
— Казват, че името й било Гуенивар — отвърна Джул.
Другият бандит вече отстъпваше назад, без да откъсва очи от пантерата. Блъсна се в една каруца и бе принуден да я заобиколи, като по този начин се озова точно до подплашените коне.
— И, разбира се, вие дотичахте право тук! — презрително изсумтя чернокосата жена. — Изобщо ли не ви мина през ума, че елфът нарочно ви е оставил да избягате?
— Не! Той беше зает! — възрази първият разбойник.
Джул само поклати глава. Всъщност, не беше учудена, че всичко бе свършило по този начин. Беше си го заслужила, задето се бе захванала с такива глупаци.
Гуенивар изрева и скочи между тях. Джул, достатъчно разумна, за да помисли да се съпротивлява, веднага вдигна ръце и тъкмо се канеше да каже на другите двама да сторят същото, когато чу глухо тупване до себе си. Мъжът до нея беше припаднал от ужас.
Вторият разбойник дори не видя как Гуенивар скочи. Той се обърна и хукна към храсталаците с намерението да остави другите да се бият, докато той се спасяваше с бягство, точно както бе сторил по-рано на пътя. Когато излезе от другата страна на гъсталака, замижал, за да се предпази от острите клонаци, първото нещо, което видя пред себе си, беше черен силует и чифт теменужени очи, вперени право в него.
Миг по-късно дръжката на един ятаган се стовари в лицето му и го повали на земята.
Втора глава
Раздиран
Харесваше му да усеща пръските солена вода върху лицето си, докато вятърът развяваше дългата му руса коса, а яркото слънце го караше да присвива очи. Въпреки седмиците, прекарани в открито море, решителните му черти си оставаха все така момчешки, ала в очите му имаше нещо, което не се връзваше с младежкия му вид — някаква тъга, породена от горчив опит.