— Риджис — долетя шепот отнякъде и когато вдигна глава, той видя Дризт върху една скална площадка над него.
Събирайки цялата си смелост, полуръстът се покатери по стената с помощта на Дризт и двамата тръгнаха по тясната издатина, докато не стигнаха до ъгъла на просторната пещера.
Използвайки прикритието на каменната стена, Дризт надникна от другата страна и продължи напред, дръпвайки Риджис след себе си.
Не след дълго пещерата се стесни и се превъртя в коридор, който се разклоняваше на няколко места въздухът беше задимен, тъй като на равни интервали по стените бяха окачени запалени факли, чиито пламъци осветяваха цялото място и го изпълваха в причудливи, издължени сенки.
— Насам — рече Риджис и свърна в един страничен тунел, който отиваше наляво.
Опитваше се да си спомни всичко, което Робилард му бе казал за могилата, тъй като магьосника не само бе огледал най-подробно наоколо, но дори бе успял да проникне нагоре в скалния комплекс. Пътят им ту се изкачваше ту отново се спускаше, но като цяло двамата се движеха надолу. Прекосиха помещения без факли, в които цареше мрак, както е такива, в които дебели сталагмити най-неочаквано се изпречваха пред тях, а над главите им заплашително висяха сталактити. На много места имате различни по големина и форма издатини, или пък скални образувания, които времето бе изгладило така, че сякаш се стичаха по стените. От всеки възможен ъгъл тръгваха нови и нови коридори.
Внезапно Риджис долови гърлени гласове нейде пред тях и веднага забави крачка. Обърна се към Дризт с разтревожено изражение и настойчиво посочи напред, където тунелът завиваше наляво, а после отново поемаше надясно и нагоре.
Дризт го разбра и като му даде знак да чака, потъна в сенките пред тях, толкова леко, безшумно и бързо, че Риджис запремигва, чудейки се дали приятелят му не се бе изпарил във въздуха. Няколко секунди по-късно, щом се съвзе от изненадата си, той изведнъж осъзна, че е останал сам и побърза да потъне в близките сенки.
Дризт не се бави дълго, за огромно облекчение на полуръста, и с доволна усмивка му съобщи, че е открил онова, което търсят. След това го поведе зад поредния завой, нагоре по един полегат склон и стъпала, които тръгваха от върха му, издялани донякъде от времето и водата, донякъде с външна намеса. Най-сетне двамата се озоваха в просторна зала, която се разширяваше значително в лявата си част.
Гласовете, които Риджис беше чул по-рано, идваха от много по-близо — нейде пред тях, зад следващия завой на пътеката. Дризт отскочи наляво, дръпвайки полуръста след себе си.
— Много от камъните се държат едва-едва — тихо предупреди елфът. — Бъди предпазлив!
Крайно внимателно, двамата тръгнаха напред, придържайки се плътно до стената, докато не достигнаха място, където нямаше скални отломки. Дризт се наведе и бръкна в една неголяма ниша.
Риджис кимна, когато го видя да изважда ръката си и да потрива пръсти. Пепел. Това беше естествен комин, същият, за който Робилард му бе разказал, докато се връщаха при останалите в пещерата и който Риджис бе описал на Дризт.
Елфът влезе пръв. Преди Риджис да осъзнае какво точно го очаква, преди да успее да събере целия си кураж, зад гърба му се разнесоха гласове.
Без изобщо да се колебае, той се хвърли в мрака и се закатери нагоре след приятеля си.
Дризт изведнъж се почувства така, сякаш се бе завърнал в Подземния мрак, онова безпощадно място, където трябваше винаги да бъде нащрек, с изострена до краен предел сетива, ако искаше да оцелее. До слуха му достигаха най-различни звуци — някъде капеше вода, камъни се триеха един в друг, далеч под тях се носеха викове и си пробиваха път през пукнатините в скалните стени. Елфът не просто чуваше всички тези звуци, той ги усещаше във върховете на пръстите си, докато се катереше нагоре, бавно, за да не остави Риджис сам. Отраснал в Подземния мрак, който изобилстваше от подобни естествени улеи и където дори острото зрение на полуръстовете беше безсилно, Дризт можеше да се изкачи до върха на този комин със същата лекота, с която Риджис би тичал из някоя огряна от звездите поляна.
Елфът се дивеше на камъка под себе си. С цялото си същество усещаше живота на могилата, огласяна някога от екота на течаща вода. Стените бяха достатъчно гладки, за да улеснят изкачването му, но не толкова, че да му пречат.
Той се движеше с лекота, безшумен и с изострени сетива.