— Къде е магьосницата? — нетърпеливо попита Морик, без дори да забележи вълшебния камък.
Риджис посочи вратата, която водеше към скалната тераса, и Морик хукна натам. Полуръстът сведе поглед към медальона и се почеса по главата, чудейки се защо ли този път не бе подействал. Добре поне, че дребният мъж очевидно бързаше твърде много, за да се занимава с него.
Кати-Бри спря, смутена от болезнената настойчивост в гласа на приятеля си и изненадващата му молба. Тя се обърна към падналата девойка, чието дишане бе също толкова мъчително, колкото това на Дризт, сякаш всеки дъх можеше да й е последен.
— Как ли пък не! — изрева Бруенор и грубо изтръгна стъкленицата от ръцете на дъщеря си.
Кълнейки люто, той отиде при приятеля си и изля лековитата отвара в гърлото му.
Дризт се разкашля и дишането му начаса стана по-леко.
— Гоблините го взели! — отчаяно извика Кати-Бри и като изтича до Ле’лоринел, внимателно повдигна главата й от пода и се вгледа в очите й.
Безжизнените й очи.
Ле’лоринел издъхна в мига, в който Дризт До’Урден отвори очи.
— Елате бързо! — повика ги Риджис от вратата, но онемя, виждайки Дризт да лежи на пода, тежко ранен.
— Какво става, Къркорещ корем? — попита Бруенор.
— М-м-магьосница — заекна Риджис, без да може да откъсне поглед от Дризт. — Ъ-ъ-ъ… Морик тръгна след нея.
И той махна с ръка зад себе си, без да отделя очи от елфа.
Уолфгар веднага се втурна натам, а Бруенор повика Кати-Бри, която тъкмо коленичеше край Дризт.
— Вземи си лъка! Ще имаме нужда от него!
Младата жена отправи безпомощен поглед към Дризт, разкъсвана от колебание, ала Бруенор я дръпна.
— Върви! — настоя той. — Не ме бива да убивам магьосници. Лъкът ти ще ни свърши къде-къде по-добра работа.
Кати-Бри се изправи и изтича навън.
— Викай, ако се мерне някой людоед! — догони я гласът на Бруенор.
Белани, която с мъка бе успяла да се спусне по южния склон на могилата, изруга тихо, когато видя „Кървавия кил“ да се отдалечава заедно с отлива. Палубата беше пълна с пирати, сред които ясно се открояваше Шийла Крий — ранена, но не и прекършена, тя раздаваше заповеди на екипажа.
Белани начаса подхвана магия, която щеше да я пренесе до кораба. Почти бе свършила и тъкмо изричаше последните думи от заклинанието, когато някой я сграбчи изотзад.
Ужасена, тя се обърна и видя ухиленото лице на Морик, който я бе хванал през кръста.
— Пусни ме! — нареди Белани.
— Недей! — поклати глава Морик. — Недей. Моля те.
— Глупако! — извика Белани, мъчейки се да се отскубне. — Те ще ме убият! Можех да те довърша, но не го сторих! Можех да довърша и полуръста, но…
Гласът й изведнъж заглъхна, когато на пътеката се появи огромният варварин.
— Какво направи! — съкрушено простена Белани.
— Нима не пожали живота на полуръста? — попита Морик.
— Нещо повече! Сама го освободих от магическата примка! — предизвикателно отвърна Белани, но после млъкна, защото Уолфгар вече беше при тях и я гледаше заплашително.
— Коя е тя? — свирепо попита той.
— Страничен наблюдател и нищо повече — увери го Морик. — Невинна е.
Уолфгар присви очи и изпитателно се взря в лусканеца и непознатата жена, а по лицето му се изписа неприкрито недоверие.
Само че по-рано този ден Морик му бе спасил живота и варваринът не каза нищо.
Внезапно очите му се разшириха — беше забелязал бързо отдалечаващия се кораб. Без да губи и миг, той скочи върху една скала, за да вижда по-добре, и вдигна Щитозъб над главата си с намерението да го хвърли.
Ала „Кървавия кил“ бе твърде далеч.
В този момент се появи Кати-Бри и начаса се прицели.
— Червенокосата — посъветва я Морик, при което Белани го смушка в ребрата и го изгледа намръщено.
В действителност, Кати-Бри вече се беше прицелила в Шийла Крий, която се забелязваше отдалеч, но после се разколеба и вдигна глава, за да се огледа по-добре. По високите вълни, които се разбиваха в кораба, разбра, че заливът е пълен с подводни скали — изискваше се голямо умение, за да се изведе корабът в открито море невредим.
Младата жена отново вдигна лъка си, плъзвайки изпитателен поглед по палубата.
Миг по-късно откри щурвала и кормчията и стреля.